Thursday, 28 July 2016

Running time

Помните ли, когато ви казах, че случайни неща няма?

Исках да напиша публикация за бягането още преди няколко месеца, но така и нямах вдъхновение. Чаках момента и случката, която да ме накара да напиша мислите си за бягането.

Отдавна се опитвам да бягам, мисълта да тичам без цел и посока ми харесваше. Но все нещо боледувах, все ми беше лошо на това или онова. Чувала съм от кого ли не, че спорта е здраве.. Мислех си, да бе да.. аз съм патологичен случай, това няма как да се случи с мен, освен да се разглобя на съставни части. Малко се притеснявах. Отделно и все избирах неподходящото време, пролетта, когато сенната ми хрема е най-обострена. Започвах и след няколко седмици се отказвах. Не знаех как да тичам, не знаех как да почивам, как да дишам и колко трябва да си силен психически за да се справиш с това. Всеки си мисли, какво толкова има просто да тичаш, това всеки го може. Така е, може го, моят проблем с бягането беше постоянството. Каквото и да съм захващала в живота си, никога не съм била постоянна, правя го и в един момент се отказвам. Мразя тази си черта и исках да я променя.

Времето за тази промяна дойде с началото на тази година. Още на 01.01 реших с моя приятелка да тичаме на стадиона, беше готино, но бързо се уморявах. Пробвах един два пъти, времето се развали и се преместих на пътеката във фитнеса. Голяма скука ви казвам, тичаш и време не минава и скука и скука и скука. изкарах обаче цяла седмица, увеличих километрите си до завидните 3.2 без да спирам. Леле, беше велико постижение. За съжаление ме тръшна жесток вирус, който ме прикова 4 дни на легло. Не бях хапвала нищо, изтощена и уморена, дълго време събирах сили да започна отново. После в една дъждовна вечер след тежък изпит и един припаднал мъж в автобуса, получих ужасно измръзване ли, разтягане ли не знам и аз на нерв. Дълго време не можех да помръдна от болка.

Но явно съдбата си знае работата и вече познавах няколко човека, които в свободното си време тичат. Желанието ми за бягане се върна отново, само ме беше страх от ужасяващата болка в бедрото. Мой приятел предложи да опитаме да бягаме заедно, той бегач, голяма работа в моите очи, викам ще се изложа яко, ама хайде, може и да не забележи.. Еми какво да ви кажа... добре се изложих. :))))) Но признавам си, това бягане ми помогна много. През цялото време ме напътстваше, "опитай се да дишаш така, стойката иначе, темпото ни е добро, как се чувстваш, умори ли се" Аз обаче инат, не мога да се излагам, напънах се яко, с две спирания направих пак около 3 км и малко. За съжаление, алергията ми беше в най-тежката си фаза и след това не знам как не си изкашлях дробовете. Обаче пък кефа от бягането беше голям. Много по-голям от всичките други пъти до сега.

Явно ми е трябвало леко побутване, малко напътствия. След това бягане, същият, онзи известният бегач ми каза" Отивай в събота в 9 часа в парка. Има организирано безплатно бягане, всяка събота 5 км." Аз веднага се шокирах.. как така да бягам 5 км, той луд ли е? Та аз едвам избягах 3 и малко и то със спирания, как така ще бягам 5 км. И до последно беше голямо мислене, неувереност, не не няма да ходя, отивам, не няма да ходя, абе отивам. Е в събота сутрин не знам как не ме напъди, слагай маратонките и отивай.  Еми отидох... и ми хареса, много ми хареса... Група от 500 човека, тръгват заедно.. Уникално, само дето още на вторият километър вече се бях предала. Спрях, починах и пак на ново. Както казват, важното е да го завършиш.


И така, събота след събота, бях там, на линия да тичам, да бягам от мислите си, да тренирам моето постояноство. Всички ми казваха, ти си луда, как можеш да тичаш толкова, как може да ставаш толкова рано в събота, вместо да спиш. Но бях упорита и го исках. Бях като пружинка. Все по-лесно преминавах трасето. Докато в един момент открих друг тип бягане... Трейл сериите. Това е бягане в насечена местност, с различна денивелация, през поляни и горички.
Участвах в едно нощно бягане на езерото Панчарево и стана мазало в главата ми. Почувствах се като дете, като детето което бях, лудото, което сестра му го гони. Онова на село, бягащо по поляните с пъстри цветя и аромат на мащерка. Онази хубавата лилавата :)) Онова дете дето се катери в гората да си бере малини или просто да си събира шишарки :))Шуравото момиче, което тичаше от единият баир до другият, просто защото отсреща има най-огромната печурка на света. Последните 2 километра минах като на сън, тъмно, уморена, но с огромна усмивка. Адреналина блъскаше във вените ми, в съзнанието ми и ето го.. бягането ми вече няма да е също. Вече искам повече, искам още гора, още баири, още от този хубавият адреналин. 


Между другото, само да вметна.. понеже нали обичам да се обяснявам.. седмица преди състезанието на Панчарево ми се появи жесток световъртеж и друг път съм го имала, май някакъв проблем с вестибуларният апарат, средно ухо.. не искам да слушам.. представях си как се мушкаме в гората, завива ми се свят, започвам да се търкалям по склона и цопвам в езерото... Това шубето е голям страх ви казвам. Обаче онзи моят бегач, приятелят.. вика споко бе, като започнеш да тичаш и всичко ще ти мине. Не му вярвах. Оказа се прав, като свърши бях забравила болки, световъртежи и всякакви притеснения.

След това състезание, все по-трудно започнах да бягам в парка, да обикалям познатият терен. Вече търсех неизвестното, различното, динамичното. Започнах да бягам по улиците в центъра, да се надпреварвам с хората и колите, да подскачам на светофара или да измервам дистанцията с мисъл :) Започнах да търся различното, да търся това което ще ме провокира да опитам нещо ново

И то се появи, чаках го, бленувах го, и беше толкова уникално преживяване, че надмина всичките ми мисли и желания. Това беше участието ми в Трявна Ултра 2016 г.

Отначало всичко започна като на шега, колега от офиса, който също бяга, ми предложи да опитам. 23 км, най-късата дистанция, но за мен и тези километри ми се струваха недостижима цел. Това беше дистанция, която в съзнанието ми изникваше като невъзможна и недостижима задача. Постоянно мислих и обмислях, изпадах в моменти на пълно отрицание, че няма да се справя и в други, който смятах че и лазейки ще го завърша. Отказах се в последният момент дори, всичко беше против намеренията ми и реших да се откажа. Но на помощ отново се появи онова дяволче, морското, провокиращото, от Созопол и предният епизод на публикацията ми. Обади се в точният момент, говори ми 1 час по телефона и вече след този раговор, бях убедена че не трябва да се отказвам за нищо на света и че ще се справя и ще си докажа, че мога да се справя с всичко. 

Та това морското човече, провокаторчето, от мен да знаете.. опасен тип е. Един такъв весел и усмихнат, носи яко позитивизъм, а и като го видиш, колкото и да ти е зле или да си отчаян, вече променяш мислите си и знаеш че накрая всичко се оправя. Всичко зависи от теб. Благодаря ти Емчо!! Та този господин не спираше да ме провокира, да ме нахъсва, да ме подкрепя, да дава съвети и да прави събитието още по-вълнуващо и желано. 

Оставаше да си намеря компания и превоз. Не знаех че ще се окаже толкова трудно, но пак.. великото НО, няма случайни неща ви казвам. Отчаяна че ще трябва да ходя сама, пък много пари транспорт и какви ли не още притеснения. И ей го там, поста в Ивента във фейсбук. Някакъв си Краси и той търси транспорт, малко математика, викам айде може и да се навие да ми е компания. И о, чудо. Не стига че се съгласи, ами се оказа и голям фен. Човек достоен за възхищение и вдъхновение. И както се казва, повлече крак и един след друг още 3ма души пожелаха да се комбинираме. Ама само да кажа, не какви да е, а познати лица в бягането на дълги разстояния (Утри както им викат). И тримата бягат от много време, и тримата се хвърлят на 141 км... а аз новобранката с тези 23 км.. къде се бутам в шамарите. Важен товар возех в колата си. Трима големи и едно известно куче. Бъди Блек, чували ли сте го. Ако не сте, аз да ви кажа, голям е сладур :)))) Е устата му мирише, ама пак е сладък. 

И до къде бях стигнала... леле още не съм разказала за отпътуването и вече ми се струва дълга публикациятя... май май ще я разделя на две, тъкмо и любопитството да ви кара да желаете появата и на втората част от разказа ми...


Очаквайте скоро ... 

Веси


No comments:

Post a Comment