Friday, 29 July 2016

Tryavna Ultra 2016

А така.. да взема да продължа разказа си от предната публикация, аз съм нетърпелива, за вас не знам. 

Намерих си страхотна компания за пътуването, всичко беше уточнено, всичко приготвено, уговорено, чакащо да дойде денят. 

Когато нещо важно предстои, изведнъж се струпват 100 допълнителни задачки, така че да ми стане по-трудно. С това събитие също се получи така. Нямах време да бягам, срокове по други проекти ме притискаха, всяка минута беше запълнена. Купих си палатка (ако не помните това е онова чудо, дето се превръща в къща), Зайче, синьо зелена... Красота. 


Два, три дни преди да замина не можех да спя от вълнение. Чаках да дойде момента. Какво ли не сънувах. Едно последно подготвително бягане с колеги на Панчарево и вече се хвърлях. Не издържах повече да мисля. Ми каквото такова, ако успея-успея... ако не.. ми здраве да е, света на свършва. Примирих се че ще се забавлявам и ще бъде страхотно. 

Първоначалната ми идея беше да отида с децата, имаше бягания и за малките, но в последствие прецених, че след като ми е за първи път не е добра идея. След толкова безсънни нощи ми трябваше малко сън, въпреки че беше спорно дали ще се получи. Иначе децата спят върху мен, пък да ги мисля докато бягам добре ли са, слушат ли и т.н. Казах си първият път без тях и после ще са с мен. След финала съжалявах, че ги няма да ме посрещнат, но другият път. 

В петък тръгнах по-рано от работа, събрах момчетата и потеглихме. Какъв дъжд ни валя... няма да ви казвам, чистачките на последната степен не смогваха. По магистралата пъплехме с 30. То пък и на колата един лагер отзад виеше, та ни наду здраво главите. Трябваше да поддържам определена скорост, за да можем да оцелеем от ужасният шум. 

Бавно и полека стигнахме в Трявна. Бързахме за пресконференцията да изслушаме, по скоро момчетата, важни инструкции за трасето, екипировката и действията преди и след състезанието. Организаторите бяха подробни и изчерпателни.  Взех си пакета с номерчето, тениската и останалите материали и се запътих да си сглобявам къщата. 

Повечето ми познати, да не казвам всички, имаха уговорка къде да пренощуват. Аз след толкова колебанке и чудене, реших да съм на палатка. Няма да се съобразявам с никого, колата носи багажа. Организаторите бяха уговорили комплекс наблизо с място за къмпингуване.
Краси се беше загрижил за мен, как така ще спя на палатка сама, питал неговите приятели за местенце за мен, но за съжаление нямало. Беше много мило от негова страна, защото той ме познава от 2 дни, а пък се е загрижил че ще съм сама. 

Отивам аз на рецепцията, да се обадя.. все пак, важен гост им идва и мацката притеснена ми дава ключовете от банята и ми казва: Давам ви ги всичките, вие сте единствената... Лелееее, страх. Как ще седя сама, ама поне пък съм различна от другите. Имах си хубава палатка, топъл чувал и якосветещ челник. Подарък ми е. Фук фук, от един приятел.  

Та намерих си аз местенцето, разгънах палатката и започнах да сглобявам. Ейй да ви кажа, ама райско е с лесна палатка. Цак, цак и за 15 мин беше готова. Като междувременно сглобявайки я си пишех със 100 човека. И с онзи провокатора, морският, помните ли го? Как да ходя да почивам, как ще ми хареса много. Много говори туй момче, да знаете. А колко бира има да ме черпи.. ай ай :)) 

И седя си аз, чатя си, хванала един малък камък да забивам колчета и от нищото с бясна скорост се появява бус. От него изкача момче в екипче или по габровки Икипче  и ме пита вежливо, дали това е мястото за палатките. Ейй, кефче, няма да съм сама. Не знам как не изиграх танца на победата от кеф. Паркира и от буса започнаха да излизат хора, да се създава глъчка и настроение. А пък аз в същото време си мислех, юху ще се запозная с нови хора.
Докато си действах дойде едно момиче мило (Криси) да ме покани да вечерям с тях. Имаше наблизо беседка и се позиционираха до нея. Разбира се че ще дойда, как бих пропуснала тази възможност. После пък и веселото момче( Ванката), мина да ме покани с тях или ако имам нужда от помощ да помогне. Аз си казах.. ти ако знаеш с каква палатка се преборих, та някакви колчета ли ще ми се опънат? Ама патка бе, чукам с най-малкото камъче и се чудя защо не влизат. Вземи един голям камък и с два удара и съм готова. Ама с толкова вълнения, кой да се сети. Пък и ме разсейват, децата си проверявах, пък и онзи морският. 

След 5 мин обаче едно от другите момчета (Васко) дойде при мен и вика, ох ще ти помогна. Като те чувам как чукаш с това камъче, има да те чакаме цяла нощ. Намерихме голям камък, приключихме за отрицателно време и вече доволни можеше да седнем да хапнем. Време беше, цял ден път, къщи.. после и сън ни чакаше. 

Държа да ви разкажа за тази банда юнаци :)) надявам се да нямат нищо против че ги споменавам в разказа си. Но те са толкова готини, че се съмнявам.
Оказаха се Асеновградска група, помощници или не знам как да ги нарека от Персенк ултра. Не знаех какво е, само бях чувала от Краси и Емо, че е нещо много яко. Седях и ги слушах в захлас. Историите им, съветите им. Всеки един от тях ми даде изключително ценни съвети за това какво предстои. Как да бягам, кога да бягам, кога да вървя. Да внимавам за това или онова. А пък каква вкусна баница бяха направили, за кекса да не говорим. Облизах си пръстите. Даже не знаех това шкембе, как ще го нося на другият ден по чукарите. Направихме една весела и запомняща се вечеря. Вече минаващо полунощ се разделихме за да се опитаме да поспим и отпочинем. За всеки случай ги предупредих да ми чукнат на вратата, ако няма движение в моята палатка, когато се събудят. Ми така де, няма да се успя за първото си голямо състезание. Едно лекичко вметване ( който ме познава знае, колко често се успивам). Ми какво да се прави, човещинка. 

Не помня спала ли съм, не съм ли, сънувах стартове, финали, гори тилилейски. Луда работа, то бива бива вълнение, ама чак толкова.
Бях си навила алармата, но не се събудих от нея, а от медните гласчета на Ангел и Дани. (Децата на Криси и Ванката. Големи са сладури тези двамата калпазани)Поглеждам часа, 5.05. Паника, проспала съм 20 минути, трябва да сме на старта, кога ще се мия, кога ще стигна, ауу, ами ако закъснея? Бързо и експедитивно се оправих, добре че моите деца са ме тренирали да не остава време и да съм бърза. Мушнах един банан и парче кекс от вчера и бях готова за старта. Приготвих си багажа, магнезий, гелчетата, хапче за болка, вода.


Гледката към Трявна беше разкошна. Развиделяваше се, но все още тъмно, градът долу свети мистично. Запечатах го в снимка за спомен.

Среща долу с всички, последни инструкции, и ето го.. старта е даден. Пускане на стравата за чек километри и газ.. започва се и ще бъде велико. Чуваше се само потропване на стъпките на цялото множество хора. Настръхвам дори когато го пиша. Чувството беше велико! И аз бях част от всичко това. И моите стъпки помагаха за общият тон и песен на бягащите крачета :)))

Бях решила да не си давам зор, леко и внимателно, за да си пазя силите за дълките километри. Аз не гонех време, а издръжливост. А и съм свикнала да съм си все отзад. Изминатите километри в Трявна не ги усетих дори, навлизайки в поляните и горите, вече направиха удоволствието пълно. Купите със сено, както дядо и тати ги събираха, миризмата на вълшебната поляна. Рай, точно в тези моменти се чувстваш истински свободен. Спомних си за село, за бегрижното ми детство. За сестра ми и колко щеше да е хубаво ако бяга с мен... И имах усещането че мога да направя всичко. 
Километрите се нижеха един след друг, умора почти не усещах. Пиех вода редовно, гори, бегачи, щеки, млади, стари, куче, камъни.. имаше двойка ирландци, баба и дядо. Доста ми се пречкаха по-пътя и вече исках да ги изпреваря. Не искам да бягам с темпото на бавните, когато мога и имам сили за бързото. Спусканията в гората бяха жестоки. Разтварях ръце и си представях че летя. Кога в сивото ежедневие, човек би се почувствал така?.. Всъщност за вас не знам, но аз не бих.. 

Хванах си пейсъри, една мацка която познавам задочно от моят приятел известният бегач и нейният пейсър, също легенда в дългите бягания и за който бях чувала какво ли не. Не ги изпусках от поглед и се опитвах да поддържам тяхното темпо. Малко по-малко започнах да изпреварвам един след друг бегачи, на един баир срещнах и моят колега (онзи, който беше инициаторът да се включа) Побягах малко с него и придължих напред. Имах сили за повече. Стигнахме Боженци, моята първа цел. Намираше се на 12 км от старта и трябваше да стигна там в обявеното контролно време. А и трябваше да ям храна, по инструкция на всички бегачи, за да имам сили да продължа.

За мое съжаление нямаше никаква храна. Само вода в чашки и сол. Какво да я правим тази сол.. не знам. Нямаше бутилки  с помпа или поне не видях, за да си долея  вода в шишето, нещо и хората на пункта май не им пукаше за последните бегачи и продължих напред без храна и с по-малко вода. 

Да бягаме в Боженци беше толкова красиво, каменните улици, старите къщи. Тези места носят едно величествено усещане. Уникално е да бягаш, на такова място. Щастлива че съм минала 13 км, снимка пред една къща за феновете и газ по трасето. Помислих си, ей ми че то лесно било и взеха и ни отбиха през една вратичка... лелееееее този баир ми такова таковато. Голям наклон и не свършва бе. Зор, пек.. един от бегачите пред мен беше срял и снимаше и аз отчаяна го питах, няма ли вече да свършва този баир.. много добре ми подействаха думите му :давай напред, по-голямата част е зад гърба ни"

И беше прав, сложих голямата усмивка и го преборих този гадният баир. Знаех че всеки баир има край и после следва спускане. 



Останалите километри бяха песен. Красиви гледки, широки поляни.. малко много ме напече по едно време.. ама за другият път вече си имам шапка. Така са новобранците, забравят важни неща  от екипировката. По едно време доста дръпнах и останах да бягам сама. Имаше един бегач, но успях и от него да избягам. От последната горичка си взех и две шишарки. Слабост са ми тези шишарки, какво да се прави ...

Излизайки от гората и навлизайки в града, знаех че финала е близо. Но русото си е русо, пропуснала съм някакво мостче и съм си удължила трасето. Добре че една мила леля ми показа посоката. 

И ей го там, близо е финала. Сърцето ми щеле да изхвърчи от щастие, успях да направя, това което смятах за невъзможно. Само още няколко крачки. Голям кеф да финишираш. Голям. Само не знам защо толкова зле излезнах на снимките. Въпреки че тати казваше "Магаре се снимало, Магаре излезнало" та и аз така. Ама вече се представях на корицата на списание бегач. Хахха шегувам се. Ама онзи моят приятел, бегача с готините чорапи, аз от него гледам. Е как на всяка снимка излиза готин и свеж... все едно не е бягал, а е седял, и е чакал да го снимат. Не е честно! 


Старта беше в 6, финиширах в 9. 00. 23 км, за 3 часа. Доволна съм, не отивах да се състезавам, а да докажа на себе си, че мога повече. И успях! За сега толкова си мога. Кефа е голям, желанието за още - силно. Живи и здрави. Има време за всичко. 

За тези 3 дни се запознах с много хора, такива носещи силна воля, здрави крака и големи усмивки. Сектата на Irun  е голяма. Бях чувала само за нея, сега вече имам и доказатество че е така. Запознах с много приятели, вълнувах се на финала със всеки един финиширал участник и се възхищавах на останалите, който са още в планината. Имах компанията на Васко, Криси, Аби, Ангел и Дани, а с тях времето в приказки минава неусетно

Една снимка и с Туше

 С Краси веднага след неговото финиширане

Аз финиширах рано, в събота, участниците в дистанцията 76 км финишираха след обяд и до края на вечерта и малко след полунощ започнаха да финишират първите нинджи на 141 км. 
Следях резултатите онлайн, чаках всички мои приятели да финишират, да стигнат здрави и невредими до крайната цел. 

Показвам ви и клипче с компилация от интервюта с участниците и кадри от самото трасе
Цъкнете върху линка, за да може да го изгледате. 


И тъй като вече съм медийна звезда, ще използвам да благодаря на всичките участници в  моите трепети, мъки, неволи, мисли и забавления. 

Благодаря на Свилен, че ме убеди да се включа в това предизвикатество.
Благодаря на Тошко че гледа децата, докато аз бягах, и успокояваше нагнетената обстановка.
Благодаря на Оги за съветите, за това че ме побутна да започна с начинанието наречено бягане.
Благодаря на Емо, за подкрепата и щурите разговори.
Благодаря на мама за лилавите чорапи.
Благодаря на сестра ми, че ми е била компания в багането като малка.
Благодаря на цялата асеновградска група, Ванката, Миро, Аби, Криси, Дани, Ангел и на Адашчето  Васко Ингилизов за компанията и приятните разговори, ценните съвети и милите думи. Радвам се на случайноста да решат и те да са на палатка и да бъдат част от моите вълнения.
Благодаря на Ночи, за резервният вариант за преспиване, ако случайно завали. Тя е най- свестно габровче, което познавам.
Благодаря на Туше, че си прекъсна вечерята за да се запознае с мен.
Благодаря на Теодора и Никола, който неволно станаха мои пейсъри.
Благодаря на Боян, за съветите по-предварителната подготовка
Благодаря на Мали за подкрепата
Благодаря на Соня за щурите смси.
Благодаря на Краси, че ми се обади от Бузлуджа да провери как съм
Благодаря на Марто за ценните съвети след състезанието
Благодаря на Тони за компанията.
Благодаря на всички приятели и познати, които стоически изтърпяха всичките ми разкази за бягания :)))
Благодаря на организаторите на това голямо и незабравимо събитие! 

Хубавото тепърва предстои!

Веси

3 comments:

  1. Страхотно! Желая ти безброй такива разкази. :)

    ReplyDelete
  2. Изчетох разказа ти с интерес и вълнение. Сякаш и аз бях там с теб :) Аз бях наблизо всъщност, на хижа Мазалат :) пожелавам ти още много стартове с финиши, много радост и удовлетвореност по пътя и крепко здраве!

    ReplyDelete
  3. This comment has been removed by a blog administrator.

    ReplyDelete