Малко хора останаха, които не са опитвали къмпингуване в палатка. Като начинаещ приключенец, реших да опитам и това. Но за да ми е още по-забавно тръгнах и с деца на палатка и море. Моят съвет е:моля не опитвайте това у дома си.
Но нека започна отначало....
Тази седмица се наложи да изляза извънредно отпуска за да гледам двете зверчета, отделно предстоеше рожденият ми ден, мислите от миналата публикация все още бошуваха в главата ми. Исках да направя нещо различно, не исках да пропилявам отпуската си, исках да измисля нещо забавно и приключенско. И какво, къде, то само дойде. С палатка, на красивият плаж Силистар. Щеше да е ново за мен, за децата. Но беше време да разберат че има живот и извън хотела, че може да бъде забавно и интересно и по другият начин.
Все пак да не забравям и себе си, винаги съм мечтала да празнувам рожденият си ден на морето, на плажа, с много приятели, музика и добро настроение. Какво по-добро решение да съберем две в едно.
Плановете са лесни, трудни са действията и организацията, но този път ентусиазма ми беше голям и с малко помощ от приятели се справихме без проблем.
Направих Ивент в любимият ни фейсбук, поканих близки и забравени приятели, който пожелае да се включи в партито ми за рожденият ден. Деня все пак беше сряда, така че се съмнявах някой да дойде, но и децата ми бяха достатъчни гости.
Бях в шок, стресирана и уплашена. Все пак да си сам за първи път на палатка си е достатъчно стряскащо, а пък сам с деца на палатка, още повече. Попитах мой приятел: "Ама как така ще спим сами в палаткатата" и той ми отговори: "Наакани".. Доста се смях, но вътрешно не ми беше никак смешно. Все още имах време да се откажа... но след толкова думи и раздухване .. ще е срамота да се откажа.
Решено беше, пътуваме в понеделник рано сутринта, неделята беше запълнена с много задачки, с цел да не мисля за предстоящото... страшничко си беше.
Неделя направихме една бърза разходка до Боянският водопад, после се спуснах с бягане надолу. Вълнуващо преживяване. Минаване през апартамента за последни неща, малко пазар, подреждане и край! Всичко е готово и само чака да дойде часа. Предвидливо, не казах на децата за почивката, защото исках да си спестя безбройните питанки през 5 мин, кога тръгваме и кога ще стигнем.
Багажа редих като тетрис в малкият багажник.
Легнах към 1, но нещо сън не ме ловеше, вълнувах се, а трябваше да стана в 3.30. Безумие. Обаче пък вълнуващо безумие. Прехвърлях всички списъци в главата си, какво имам, какво съм забравила, какво трябва да направя преди да тръгнем.. ааа някой да спре мислите в главата ми :D
Дремнала съм около час и алармата ме събуди. Станах, дооправих багажа и натоварих най-ценният багаж, спящите и нищо неподозиращи деца.
Не бях шофирала отдавна извън града, и бях доста напрегната. Марти ме донапрегна с приказките му : "Мамо не искам да ставаме духове" .. Скоро ще навърши 7 и мислите и разсъжденията които споделя понякога ме плашат... Както и да е, плахо и неуверено минахме първият си 1 час, малко ремонти по магистралата, спи ми се и едвам гледам, тихо и без музика за да не събудя децата. Всеки следващ час беше още по-труден, магистрала.. пътя и умората те унася. Да, но аз съм тарикатка, сетих се и си пуснах музика на едната слушалка, поне нещо да дрънчи там и да ме разсейва. Трудно се пътува рано сутрин, недоспал и без компания.
Слънцето се показа и Марти се събуди, започнахме да си говорим, после малко преди да стигнем Бургас се събуди и малкият звяр и се почна голямата мъка... кисела, недоспала... обичайните неща за едно почти 3 годишно момиченце. С едно спиране, малко гушкане и разбира се храна... всичко се нареди. Продължихме към Силистар.
След това пътуване осъзнах, че предпочитам да се возя, вместо да шофирам, има толкова красиви гледки, който пропускаш или не можеш да се насладиш пълноценно, когато шофираш и трябва да внимаваш в пътя.
След още 2 спирания, най-сетне пристигнахме, горичка, празно, само една кола седи самотна. Деца жадуващи да видят морето. Собственичката на къмпинга, беше така мила да предложи ние да отидем на плаж и когато се върне сина и след обяд да ни помогне да разпънем палатката. Ние само това и чакахме, грабнахме чадъра и банските и газ към плажа.
Времето край морето мина бързо и към 14.30 решихме да се приберем и да се преборим с чудото наречено палатка.
Трудно искам и приемам помощ, след няколко увещавания от страна на Иво (сина на милата собственичка) да ни даде каравана или поне да помогне за палатката, аз го отпратих. Ще се мъча сама, ако не успея, тогава ще го викна. Ей, това ината е голяма работа. Все пак разчитах и на децата да помогнат.. иначе за какво съм ги взела :D
Всичко добре, ама те въпросите с неизвестни бяха прекалено много. Цяла гора и празни места, а аз не знам къде да я сложа.. ми от къде да знам.. кога съм ходила на палатка. А наляво, а надясно.. все нещо ми пречи. Накрая разпънах всичко на средата и започнах да действам. Да ама не... нищо не вървеше по план. Палатката уж се разгъвала за 20 мин от начинаещи, ама аз седя вече 40 мин и се чудя къде по дяволите се закачат тези пръчки. Те хората написали кратка инструкция за разпъване, ама нищо не пише за тези пръчки. Ама и аз инатлива, не се отказвам.. колко пъти съм разпъвала детската палатка.. няма да се предам. Ама то пак не върви... гадната му палатка с палатка... децата играят около колата, рев, караници.. и въпроси, "мамо, кога ще ходим на хотел". Малки дяволчета, научени на лесното в хотела и ресторанта, време беше да научат че има интересен живот и извън хотела :) След това и аз си задавах тайно този въпрос няколко пъти.. но упорито продължавах да се боря с разпъването.
Обхват слаб, мобилен нет.. ако случайно хванеш. Тежко ви казвам.
Обхват слаб, мобилен нет.. ако случайно хванеш. Тежко ви казвам.
Добре че онлайн имах трима другари, които помагаха, един ме успокояваше, друг обясняваше къде да сложа палатката, трети гледаше клипове онлайн и обясняваше, сега това вкарваш тук и тук. Да бе... лесно ти е да го кажеш. Аз го вкарам от едната страна, то се отвори от другата ... ревеше ми се. 100 пъти в главата си повторих че съм патка.. тръгнала на никъде с нещо си дето трябвало да стане къща...
Пробвах от тук, пробвах от там.. казах си.. май е време да потърсиш помощ. Викнах го Иво, той пък взе баща си и започна голямото сглобяване. Само за протокола, палатката е с 2 отделения, висока.. оказа се че сам човек няма как да я разпъне и повдигне... ако бях сама и без помощ, щяхме на открито наистина наакани да си спим. Но пък Иво ми го призна.. упорита съм била и не съм се предала... Ми как да не съм.. бях свършила най-тежката работа.. да прекарам пръчките през улея.. След 20-30 минутна борба вече палатката беше разпъната, аз доволна, но зверски изморена, гладна и недоспала.
Добре че имах едно Пиленце на отстрешната страна на телефона, което през целият ден ме проверяваше как съм и не спираше да ми казва, спокойно, спокойно, така е първият път, спокойно, почакай още малко да дойде дзена.. дойде ли.. вече няма да ти пука. И аз го чаках и чаках и чаках... егати дзена.. защо не идва. Е признавам си, когато видях разпънатата палатка, леко се поуспокоих.
Но няма идеално щастие и проблемите и притесненията започнаха отначало... Марти не може да се събуди..преуморен ли, слънчасал ли.. нямам идея.. разтреперих се когато видях колко е неадекватен.Ками вече кисела и също уморена започна да мрънка, макаронки искала, вода искала.. а комарите... ах леле комарите... тези гадни същества. Един дори ми влезе в окото, толкова много държеше да ме ухапе.
Накрая още преди да станат така мечтаните макарони, Ками заспа подпряна на едната маса, Марти продължаваше да спи неадекватен в колата.. леле паника.
След като се настанихме, установих, че нямаме столове.. къде ще седим?.. но бързо намерих решение, като извадих столчетата им от колата. Сложих Камелия в нейното като заспа и се заех с дооправянето на макароните и тежката задача да събудя Марти.
След още малко притеснения, успях да го събудя , ама пък тогава дребното се събуди с рев.. пищи та се къса, комари ме гонят, аз дюшек надувам, помпам, той не се надува, Марти дреме държейки помпата и пак си дуднях на ум, какво подяволите правя. Натъпках полuнадутият дюшек в палатката, постлах всички одеала и меки неща които имах и се скрихме в палатката. Далече от гадните комари и жужащите буболечки. Почувствах се като във Пришелеца ...вие си жужете.. ние сме се скрили. Един от приятелите ми се опита да ме успокои, "Станете приятели с жужащите, представете си че те там си живеят, вие сте им на гости и трябва да живеете заедно няколко дни". Да бе да.. как да станеш приятел с чудовища...
Когато Ками се успокои, аз излезнах смело от палатката, готова да се боря с комарите и бръмбарите и всички чакали дебнещи отвън. Докато прибера и подредя продуктите, осъзнах че е започнало да се свечерява. Скрих се бързо в палатката. Децата спяха, а аз използвах телефона си и няколко приятели онлайн за да се успокоя и разсея. След малко умората надделя и реших да се опитам да заспя докато е светло, че после по тъмно е спорно дали ще спя или ще подскчам при всеки шум.
И ето го, новият ден дойде. Ура, светло е, оцеляхме. И да.. не сме наакани :)) Гадните жужащи бубулечки са още навън, дори едно птиче се беше мушнало в палатката. След като видях че децата ми са добре, здрави, щастливи, забавляващи се от цялата обстановка, най-сетне дойде дзена.. Онзи дзен от по горе.. очакваният и хубавият. Вече не ми пречеха нито комарите, нито твърдото легло, нито това че всичко чака мен .. аз вече бях добре :) бях спокойна и щастлива на това приказно място. Вече можех да се отпусна и насладя на това ново предизвикателство.
Отивайки на плажа и получавайки достъп до интернет, видях че Боян Дочев в споделил моята публикация и ми стана едно хубаво на душата.
Къпахме се във външна баня, един дежури да гони мухите, друг чака топлата вода, трети пищи, какво по-забавно от това :))) След този душ Марти веднага попита, мамоо, кога ще си ходим? Глезльо.
Вечерта дойде и малко допълнителна компания. Имахме вече месо, огън, музика, близки хора, импровизирана торта в 00.00 часа, по-малко комари и много усмивки.
Следващият ден премина в приемане на кое от кое по-хубави пожелания, неспирно щастие, много емоции, усмивки. И ето го, онова най-хубавото, най-сетне бях себе си, правех това което искам и точно така както исках. Чувството беше неописуемо. И лека полека всичко започна да се нарежда на мястото си. Колата се оправи, децата бяха добре, забавляваха се максимално и това още повече ме радваше.
Денят мина бързо и динамично. намерихме си красиво заливче и разбирасе нащракахме малко снимки. Вечерта пак имаше вкусна вечеря и приказки до късно. Имах си дори неочакван гост. Един бърз и сладък таралеж. Не успяхме да се запознаем.. и подарък не ми донесе..
И ето го, новият ден дойде. Ура, светло е, оцеляхме. И да.. не сме наакани :)) Гадните жужащи бубулечки са още навън, дори едно птиче се беше мушнало в палатката. След като видях че децата ми са добре, здрави, щастливи, забавляващи се от цялата обстановка, най-сетне дойде дзена.. Онзи дзен от по горе.. очакваният и хубавият. Вече не ми пречеха нито комарите, нито твърдото легло, нито това че всичко чака мен .. аз вече бях добре :) бях спокойна и щастлива на това приказно място. Вече можех да се отпусна и насладя на това ново предизвикателство.
Отивайки на плажа и получавайки достъп до интернет, видях че Боян Дочев в споделил моята публикация и ми стана едно хубаво на душата.
Къпахме се във външна баня, един дежури да гони мухите, друг чака топлата вода, трети пищи, какво по-забавно от това :))) След този душ Марти веднага попита, мамоо, кога ще си ходим? Глезльо.
Вечерта дойде и малко допълнителна компания. Имахме вече месо, огън, музика, близки хора, импровизирана торта в 00.00 часа, по-малко комари и много усмивки.
Следващият ден премина в приемане на кое от кое по-хубави пожелания, неспирно щастие, много емоции, усмивки. И ето го, онова най-хубавото, най-сетне бях себе си, правех това което искам и точно така както исках. Чувството беше неописуемо. И лека полека всичко започна да се нарежда на мястото си. Колата се оправи, децата бяха добре, забавляваха се максимално и това още повече ме радваше.
Снимка още сънени с първите подаръци и големите усмивки.
На следващият ден вече реших че е време да се прибираме. На децата започна да им става скучно и не исках да обърна от положителни впечатленията, към отрицателни. Началото беше дадено, в друг момент щяхме да продължим нашето приключение. На връщане, по препоръка на стар пътешественик, минахме през Резово. Мястото беше красиво и впечатляващо. Откриваше се невероятна гледка. Имаше набелязани още няколко места, но беше прекалено горещо за да бъдат посетени. Има време за всичко!
На връщане направихме бърза среща със стар и щур приятел в Созопол. Естествено, трябваше да запечатаме част от емоциите в нас.
Равносметката след това преживяване е:
Щастлива съм! Спокойна съм, вдъхновена съм. Обичам себе си и живота си. Обичам децата си. Мога да видя света и да се радвам на всичко което имам и съм. Най-после имах мечтаният рожден ден, харесва ми да съм на 33. Вече дори и годините нямат значение. Може да не ги броя. Не е важно на колко години си, а как се чувстваш! Хареса ми приключението с деца на палатка, ще бъде повторено със сигурност.
Прибрах си нови деца, различни, по-весели и по-щастливи. Прибрах се спокойна и щастлива. Готова за още живот и предизвикателства. А какво по-хубаво от това!
До скоро приятели!
Веси
