Wednesday, 12 October 2016

Follow your Dreams

Здравейте всички,
Напоследък се въртят какви ли не мисли в главата ми, за хората, за чувствата, за това, да бъдеш искрен или лицемер. 
За това кой определя границите на нормалното и ненормалното.
За мечтите, за свободата, за нещата които ни правят истински щастливи. 
За нашите страхове и нашата сила.




Защо на някои хора им е толкова трудно да бъдат добри и искрени. Кому е нужно да се криеш зад маската на лицемерието? Нима това е по-лесно или по-приятно. 
Защо не могат да се зарадват на щастието и успеха на другите, а вместо това, започва злословене и сплетни? 
Какъв народ сме ние, за да имаме поговорка "Не е важно аз да съм добре, важното е на Вуте да му е зле"
От страх? Че другият може и има смелостта да го направи, а ти не? 
Целият народ е такъв, еденици са хората, които са искрени и го правят от сърце. Когато срещнем такива хора, пък не им вярваме че са такива. Дали е възможно да са останали и добри хора в тази държава, такива които искат да помагат и да бъдат мили. И най-важното, да го правят без да очакват същото в замяна. 


Не искам да живея в България, винаги съм си представяла че съм някъде надалеч. Отлитам и не се връщам. 
Не искам да променям нещата в държавата, защото не вярвам че може да се промени. 
Хората, мислите, манталитета.. няма как да бъде променен. Защото децата са отражение на родителите си. Защото, тези деца съдят другите, тези които имат различно мислене и въображение. 
Не искам моите деца да живеят в тази държава, пълна с корупция и неуредени въпроси. 
Мечтая и няма да спирам да мечтая, някой ден да го осъществя. Наскоро изпратих приятел на летището, замина за хубава страна. Плачеше ми се, но не защото той заминава, а защото аз не съм на терминала. Защото исках да отивам поне към 5 места, но не и на метрото обратно към центъра. 
Искам, но ме е страх да го направя. Страх ме е да си купя билет, да отида сама и да видя какво е. А трябва да го направя, да го направя сама защото, когато човек преодолява сам страховете си, тога се чувства най-удовлетворен. И с една идея по-силен и уверен. 



От малка съм голям мечтател, вярвам в мечтите и не спирам да мечтая. На моменти, те са измишльотини, които няма как да се случат, но не спирам. 
Искам да направя толкова много неща, да науча още повече. 



Обичам да чета, обичам да пътувам, завиждам на всеки научил географията практически на място, а не само чрез учебника. 
Можеш да бъдеш истински свободен, когато си някъде, учиш се от природата, хората и случките. 
Свободен си, когато четеш книга и откриваш нови светове и истории. Когато отвориш своят ум и оставяш въображението ти да се развихри. 
Не случайно, често, когато четеш книга и след това гледаш екранизация по тази книга, тя не ти харесва толкова (поне на мен, не искам да изпадам в спорове). Именно, защото го няма твоето въображение, вплетено с мислите на автора и героят. 




Важното преди всичко е да бъдем добри хора, да правим добро, защото го искаме, и да не очакваме такова в замяна. Вселената си знае работата. Когато правиш добро, после и на теб ти се връща доброто, по един или друг начин. 
Да не бъдем лицемери, да се радваме и да научаваме по нещо от опита и щастието на другите. 

Важно е да можем да отворим своят ум, да виждаме различното, да можем и да не спираме да мечтаем. За нови знания, нови пътешествия и приключения. За новата книга или новите уроци на съдбата. Как да ги видим и как да се научим от тях. 

Важно е да се боим, но страхът да не ни спира да правим това от което ни е страх. Защото само изправяйки се срещу него, имаме шанс да го прогоним. Да се насладим на усещането да победиш своят страх. 

Важно е, когато усетиш че искаш да полетиш да го направиш. Без страх, без вина, без предрасъдъци. 



Тази година за рожденият си ден получих пожелание, което много ми пасна на сърцето, пожелание, което не мога да забравя. 
Да съм задоволена, да искам и да мога да направя това което искам , когато го поискам. 

Така че скъпи приятели, отворете своят ум, имайте големи мечти и летете далеч. Дали с ум, самолет или книга, само вие може да изберете. 


С тези мои мисли пресъздадох това микс медиа пано. 
И то отива при моите приятелки от Картишоците и тяхното предизвикателство - Есенни листа и стари книги. 

Използвах основата, която Кат ми подари, бяла акрилна боя, новите Бръшоси от Бо, които примесих с акрилната боя, стари книги намерени на боклука, бирени елементи. Рисувах с туш, добавих розов лак за нокти, защото ми липсваше ярък розов цвят и малко жълт молив от моите Полихромоси. Накрая запечатах всичко с декупажен лак и цветовете изпъкнаха и станаха по-ярки. 

До скоро, 
Веси




Friday, 29 July 2016

Tryavna Ultra 2016

А така.. да взема да продължа разказа си от предната публикация, аз съм нетърпелива, за вас не знам. 

Намерих си страхотна компания за пътуването, всичко беше уточнено, всичко приготвено, уговорено, чакащо да дойде денят. 

Когато нещо важно предстои, изведнъж се струпват 100 допълнителни задачки, така че да ми стане по-трудно. С това събитие също се получи така. Нямах време да бягам, срокове по други проекти ме притискаха, всяка минута беше запълнена. Купих си палатка (ако не помните това е онова чудо, дето се превръща в къща), Зайче, синьо зелена... Красота. 


Два, три дни преди да замина не можех да спя от вълнение. Чаках да дойде момента. Какво ли не сънувах. Едно последно подготвително бягане с колеги на Панчарево и вече се хвърлях. Не издържах повече да мисля. Ми каквото такова, ако успея-успея... ако не.. ми здраве да е, света на свършва. Примирих се че ще се забавлявам и ще бъде страхотно. 

Първоначалната ми идея беше да отида с децата, имаше бягания и за малките, но в последствие прецених, че след като ми е за първи път не е добра идея. След толкова безсънни нощи ми трябваше малко сън, въпреки че беше спорно дали ще се получи. Иначе децата спят върху мен, пък да ги мисля докато бягам добре ли са, слушат ли и т.н. Казах си първият път без тях и после ще са с мен. След финала съжалявах, че ги няма да ме посрещнат, но другият път. 

В петък тръгнах по-рано от работа, събрах момчетата и потеглихме. Какъв дъжд ни валя... няма да ви казвам, чистачките на последната степен не смогваха. По магистралата пъплехме с 30. То пък и на колата един лагер отзад виеше, та ни наду здраво главите. Трябваше да поддържам определена скорост, за да можем да оцелеем от ужасният шум. 

Бавно и полека стигнахме в Трявна. Бързахме за пресконференцията да изслушаме, по скоро момчетата, важни инструкции за трасето, екипировката и действията преди и след състезанието. Организаторите бяха подробни и изчерпателни.  Взех си пакета с номерчето, тениската и останалите материали и се запътих да си сглобявам къщата. 

Повечето ми познати, да не казвам всички, имаха уговорка къде да пренощуват. Аз след толкова колебанке и чудене, реших да съм на палатка. Няма да се съобразявам с никого, колата носи багажа. Организаторите бяха уговорили комплекс наблизо с място за къмпингуване.
Краси се беше загрижил за мен, как така ще спя на палатка сама, питал неговите приятели за местенце за мен, но за съжаление нямало. Беше много мило от негова страна, защото той ме познава от 2 дни, а пък се е загрижил че ще съм сама. 

Отивам аз на рецепцията, да се обадя.. все пак, важен гост им идва и мацката притеснена ми дава ключовете от банята и ми казва: Давам ви ги всичките, вие сте единствената... Лелееее, страх. Как ще седя сама, ама поне пък съм различна от другите. Имах си хубава палатка, топъл чувал и якосветещ челник. Подарък ми е. Фук фук, от един приятел.  

Та намерих си аз местенцето, разгънах палатката и започнах да сглобявам. Ейй да ви кажа, ама райско е с лесна палатка. Цак, цак и за 15 мин беше готова. Като междувременно сглобявайки я си пишех със 100 човека. И с онзи провокатора, морският, помните ли го? Как да ходя да почивам, как ще ми хареса много. Много говори туй момче, да знаете. А колко бира има да ме черпи.. ай ай :)) 

И седя си аз, чатя си, хванала един малък камък да забивам колчета и от нищото с бясна скорост се появява бус. От него изкача момче в екипче или по габровки Икипче  и ме пита вежливо, дали това е мястото за палатките. Ейй, кефче, няма да съм сама. Не знам как не изиграх танца на победата от кеф. Паркира и от буса започнаха да излизат хора, да се създава глъчка и настроение. А пък аз в същото време си мислех, юху ще се запозная с нови хора.
Докато си действах дойде едно момиче мило (Криси) да ме покани да вечерям с тях. Имаше наблизо беседка и се позиционираха до нея. Разбира се че ще дойда, как бих пропуснала тази възможност. После пък и веселото момче( Ванката), мина да ме покани с тях или ако имам нужда от помощ да помогне. Аз си казах.. ти ако знаеш с каква палатка се преборих, та някакви колчета ли ще ми се опънат? Ама патка бе, чукам с най-малкото камъче и се чудя защо не влизат. Вземи един голям камък и с два удара и съм готова. Ама с толкова вълнения, кой да се сети. Пък и ме разсейват, децата си проверявах, пък и онзи морският. 

След 5 мин обаче едно от другите момчета (Васко) дойде при мен и вика, ох ще ти помогна. Като те чувам как чукаш с това камъче, има да те чакаме цяла нощ. Намерихме голям камък, приключихме за отрицателно време и вече доволни можеше да седнем да хапнем. Време беше, цял ден път, къщи.. после и сън ни чакаше. 

Държа да ви разкажа за тази банда юнаци :)) надявам се да нямат нищо против че ги споменавам в разказа си. Но те са толкова готини, че се съмнявам.
Оказаха се Асеновградска група, помощници или не знам как да ги нарека от Персенк ултра. Не знаех какво е, само бях чувала от Краси и Емо, че е нещо много яко. Седях и ги слушах в захлас. Историите им, съветите им. Всеки един от тях ми даде изключително ценни съвети за това какво предстои. Как да бягам, кога да бягам, кога да вървя. Да внимавам за това или онова. А пък каква вкусна баница бяха направили, за кекса да не говорим. Облизах си пръстите. Даже не знаех това шкембе, как ще го нося на другият ден по чукарите. Направихме една весела и запомняща се вечеря. Вече минаващо полунощ се разделихме за да се опитаме да поспим и отпочинем. За всеки случай ги предупредих да ми чукнат на вратата, ако няма движение в моята палатка, когато се събудят. Ми така де, няма да се успя за първото си голямо състезание. Едно лекичко вметване ( който ме познава знае, колко често се успивам). Ми какво да се прави, човещинка. 

Не помня спала ли съм, не съм ли, сънувах стартове, финали, гори тилилейски. Луда работа, то бива бива вълнение, ама чак толкова.
Бях си навила алармата, но не се събудих от нея, а от медните гласчета на Ангел и Дани. (Децата на Криси и Ванката. Големи са сладури тези двамата калпазани)Поглеждам часа, 5.05. Паника, проспала съм 20 минути, трябва да сме на старта, кога ще се мия, кога ще стигна, ауу, ами ако закъснея? Бързо и експедитивно се оправих, добре че моите деца са ме тренирали да не остава време и да съм бърза. Мушнах един банан и парче кекс от вчера и бях готова за старта. Приготвих си багажа, магнезий, гелчетата, хапче за болка, вода.


Гледката към Трявна беше разкошна. Развиделяваше се, но все още тъмно, градът долу свети мистично. Запечатах го в снимка за спомен.

Среща долу с всички, последни инструкции, и ето го.. старта е даден. Пускане на стравата за чек километри и газ.. започва се и ще бъде велико. Чуваше се само потропване на стъпките на цялото множество хора. Настръхвам дори когато го пиша. Чувството беше велико! И аз бях част от всичко това. И моите стъпки помагаха за общият тон и песен на бягащите крачета :)))

Бях решила да не си давам зор, леко и внимателно, за да си пазя силите за дълките километри. Аз не гонех време, а издръжливост. А и съм свикнала да съм си все отзад. Изминатите километри в Трявна не ги усетих дори, навлизайки в поляните и горите, вече направиха удоволствието пълно. Купите със сено, както дядо и тати ги събираха, миризмата на вълшебната поляна. Рай, точно в тези моменти се чувстваш истински свободен. Спомних си за село, за бегрижното ми детство. За сестра ми и колко щеше да е хубаво ако бяга с мен... И имах усещането че мога да направя всичко. 
Километрите се нижеха един след друг, умора почти не усещах. Пиех вода редовно, гори, бегачи, щеки, млади, стари, куче, камъни.. имаше двойка ирландци, баба и дядо. Доста ми се пречкаха по-пътя и вече исках да ги изпреваря. Не искам да бягам с темпото на бавните, когато мога и имам сили за бързото. Спусканията в гората бяха жестоки. Разтварях ръце и си представях че летя. Кога в сивото ежедневие, човек би се почувствал така?.. Всъщност за вас не знам, но аз не бих.. 

Хванах си пейсъри, една мацка която познавам задочно от моят приятел известният бегач и нейният пейсър, също легенда в дългите бягания и за който бях чувала какво ли не. Не ги изпусках от поглед и се опитвах да поддържам тяхното темпо. Малко по-малко започнах да изпреварвам един след друг бегачи, на един баир срещнах и моят колега (онзи, който беше инициаторът да се включа) Побягах малко с него и придължих напред. Имах сили за повече. Стигнахме Боженци, моята първа цел. Намираше се на 12 км от старта и трябваше да стигна там в обявеното контролно време. А и трябваше да ям храна, по инструкция на всички бегачи, за да имам сили да продължа.

За мое съжаление нямаше никаква храна. Само вода в чашки и сол. Какво да я правим тази сол.. не знам. Нямаше бутилки  с помпа или поне не видях, за да си долея  вода в шишето, нещо и хората на пункта май не им пукаше за последните бегачи и продължих напред без храна и с по-малко вода. 

Да бягаме в Боженци беше толкова красиво, каменните улици, старите къщи. Тези места носят едно величествено усещане. Уникално е да бягаш, на такова място. Щастлива че съм минала 13 км, снимка пред една къща за феновете и газ по трасето. Помислих си, ей ми че то лесно било и взеха и ни отбиха през една вратичка... лелееееее този баир ми такова таковато. Голям наклон и не свършва бе. Зор, пек.. един от бегачите пред мен беше срял и снимаше и аз отчаяна го питах, няма ли вече да свършва този баир.. много добре ми подействаха думите му :давай напред, по-голямата част е зад гърба ни"

И беше прав, сложих голямата усмивка и го преборих този гадният баир. Знаех че всеки баир има край и после следва спускане. 



Останалите километри бяха песен. Красиви гледки, широки поляни.. малко много ме напече по едно време.. ама за другият път вече си имам шапка. Така са новобранците, забравят важни неща  от екипировката. По едно време доста дръпнах и останах да бягам сама. Имаше един бегач, но успях и от него да избягам. От последната горичка си взех и две шишарки. Слабост са ми тези шишарки, какво да се прави ...

Излизайки от гората и навлизайки в града, знаех че финала е близо. Но русото си е русо, пропуснала съм някакво мостче и съм си удължила трасето. Добре че една мила леля ми показа посоката. 

И ей го там, близо е финала. Сърцето ми щеле да изхвърчи от щастие, успях да направя, това което смятах за невъзможно. Само още няколко крачки. Голям кеф да финишираш. Голям. Само не знам защо толкова зле излезнах на снимките. Въпреки че тати казваше "Магаре се снимало, Магаре излезнало" та и аз така. Ама вече се представях на корицата на списание бегач. Хахха шегувам се. Ама онзи моят приятел, бегача с готините чорапи, аз от него гледам. Е как на всяка снимка излиза готин и свеж... все едно не е бягал, а е седял, и е чакал да го снимат. Не е честно! 


Старта беше в 6, финиширах в 9. 00. 23 км, за 3 часа. Доволна съм, не отивах да се състезавам, а да докажа на себе си, че мога повече. И успях! За сега толкова си мога. Кефа е голям, желанието за още - силно. Живи и здрави. Има време за всичко. 

За тези 3 дни се запознах с много хора, такива носещи силна воля, здрави крака и големи усмивки. Сектата на Irun  е голяма. Бях чувала само за нея, сега вече имам и доказатество че е така. Запознах с много приятели, вълнувах се на финала със всеки един финиширал участник и се възхищавах на останалите, който са още в планината. Имах компанията на Васко, Криси, Аби, Ангел и Дани, а с тях времето в приказки минава неусетно

Една снимка и с Туше

 С Краси веднага след неговото финиширане

Аз финиширах рано, в събота, участниците в дистанцията 76 км финишираха след обяд и до края на вечерта и малко след полунощ започнаха да финишират първите нинджи на 141 км. 
Следях резултатите онлайн, чаках всички мои приятели да финишират, да стигнат здрави и невредими до крайната цел. 

Показвам ви и клипче с компилация от интервюта с участниците и кадри от самото трасе
Цъкнете върху линка, за да може да го изгледате. 


И тъй като вече съм медийна звезда, ще използвам да благодаря на всичките участници в  моите трепети, мъки, неволи, мисли и забавления. 

Благодаря на Свилен, че ме убеди да се включа в това предизвикатество.
Благодаря на Тошко че гледа децата, докато аз бягах, и успокояваше нагнетената обстановка.
Благодаря на Оги за съветите, за това че ме побутна да започна с начинанието наречено бягане.
Благодаря на Емо, за подкрепата и щурите разговори.
Благодаря на мама за лилавите чорапи.
Благодаря на сестра ми, че ми е била компания в багането като малка.
Благодаря на цялата асеновградска група, Ванката, Миро, Аби, Криси, Дани, Ангел и на Адашчето  Васко Ингилизов за компанията и приятните разговори, ценните съвети и милите думи. Радвам се на случайноста да решат и те да са на палатка и да бъдат част от моите вълнения.
Благодаря на Ночи, за резервният вариант за преспиване, ако случайно завали. Тя е най- свестно габровче, което познавам.
Благодаря на Туше, че си прекъсна вечерята за да се запознае с мен.
Благодаря на Теодора и Никола, който неволно станаха мои пейсъри.
Благодаря на Боян, за съветите по-предварителната подготовка
Благодаря на Мали за подкрепата
Благодаря на Соня за щурите смси.
Благодаря на Краси, че ми се обади от Бузлуджа да провери как съм
Благодаря на Марто за ценните съвети след състезанието
Благодаря на Тони за компанията.
Благодаря на всички приятели и познати, които стоически изтърпяха всичките ми разкази за бягания :)))
Благодаря на организаторите на това голямо и незабравимо събитие! 

Хубавото тепърва предстои!

Веси

Thursday, 28 July 2016

Running time

Помните ли, когато ви казах, че случайни неща няма?

Исках да напиша публикация за бягането още преди няколко месеца, но така и нямах вдъхновение. Чаках момента и случката, която да ме накара да напиша мислите си за бягането.

Отдавна се опитвам да бягам, мисълта да тичам без цел и посока ми харесваше. Но все нещо боледувах, все ми беше лошо на това или онова. Чувала съм от кого ли не, че спорта е здраве.. Мислех си, да бе да.. аз съм патологичен случай, това няма как да се случи с мен, освен да се разглобя на съставни части. Малко се притеснявах. Отделно и все избирах неподходящото време, пролетта, когато сенната ми хрема е най-обострена. Започвах и след няколко седмици се отказвах. Не знаех как да тичам, не знаех как да почивам, как да дишам и колко трябва да си силен психически за да се справиш с това. Всеки си мисли, какво толкова има просто да тичаш, това всеки го може. Така е, може го, моят проблем с бягането беше постоянството. Каквото и да съм захващала в живота си, никога не съм била постоянна, правя го и в един момент се отказвам. Мразя тази си черта и исках да я променя.

Времето за тази промяна дойде с началото на тази година. Още на 01.01 реших с моя приятелка да тичаме на стадиона, беше готино, но бързо се уморявах. Пробвах един два пъти, времето се развали и се преместих на пътеката във фитнеса. Голяма скука ви казвам, тичаш и време не минава и скука и скука и скука. изкарах обаче цяла седмица, увеличих километрите си до завидните 3.2 без да спирам. Леле, беше велико постижение. За съжаление ме тръшна жесток вирус, който ме прикова 4 дни на легло. Не бях хапвала нищо, изтощена и уморена, дълго време събирах сили да започна отново. После в една дъждовна вечер след тежък изпит и един припаднал мъж в автобуса, получих ужасно измръзване ли, разтягане ли не знам и аз на нерв. Дълго време не можех да помръдна от болка.

Но явно съдбата си знае работата и вече познавах няколко човека, които в свободното си време тичат. Желанието ми за бягане се върна отново, само ме беше страх от ужасяващата болка в бедрото. Мой приятел предложи да опитаме да бягаме заедно, той бегач, голяма работа в моите очи, викам ще се изложа яко, ама хайде, може и да не забележи.. Еми какво да ви кажа... добре се изложих. :))))) Но признавам си, това бягане ми помогна много. През цялото време ме напътстваше, "опитай се да дишаш така, стойката иначе, темпото ни е добро, как се чувстваш, умори ли се" Аз обаче инат, не мога да се излагам, напънах се яко, с две спирания направих пак около 3 км и малко. За съжаление, алергията ми беше в най-тежката си фаза и след това не знам как не си изкашлях дробовете. Обаче пък кефа от бягането беше голям. Много по-голям от всичките други пъти до сега.

Явно ми е трябвало леко побутване, малко напътствия. След това бягане, същият, онзи известният бегач ми каза" Отивай в събота в 9 часа в парка. Има организирано безплатно бягане, всяка събота 5 км." Аз веднага се шокирах.. как така да бягам 5 км, той луд ли е? Та аз едвам избягах 3 и малко и то със спирания, как така ще бягам 5 км. И до последно беше голямо мислене, неувереност, не не няма да ходя, отивам, не няма да ходя, абе отивам. Е в събота сутрин не знам как не ме напъди, слагай маратонките и отивай.  Еми отидох... и ми хареса, много ми хареса... Група от 500 човека, тръгват заедно.. Уникално, само дето още на вторият километър вече се бях предала. Спрях, починах и пак на ново. Както казват, важното е да го завършиш.


И така, събота след събота, бях там, на линия да тичам, да бягам от мислите си, да тренирам моето постояноство. Всички ми казваха, ти си луда, как можеш да тичаш толкова, как може да ставаш толкова рано в събота, вместо да спиш. Но бях упорита и го исках. Бях като пружинка. Все по-лесно преминавах трасето. Докато в един момент открих друг тип бягане... Трейл сериите. Това е бягане в насечена местност, с различна денивелация, през поляни и горички.
Участвах в едно нощно бягане на езерото Панчарево и стана мазало в главата ми. Почувствах се като дете, като детето което бях, лудото, което сестра му го гони. Онова на село, бягащо по поляните с пъстри цветя и аромат на мащерка. Онази хубавата лилавата :)) Онова дете дето се катери в гората да си бере малини или просто да си събира шишарки :))Шуравото момиче, което тичаше от единият баир до другият, просто защото отсреща има най-огромната печурка на света. Последните 2 километра минах като на сън, тъмно, уморена, но с огромна усмивка. Адреналина блъскаше във вените ми, в съзнанието ми и ето го.. бягането ми вече няма да е също. Вече искам повече, искам още гора, още баири, още от този хубавият адреналин. 


Между другото, само да вметна.. понеже нали обичам да се обяснявам.. седмица преди състезанието на Панчарево ми се появи жесток световъртеж и друг път съм го имала, май някакъв проблем с вестибуларният апарат, средно ухо.. не искам да слушам.. представях си как се мушкаме в гората, завива ми се свят, започвам да се търкалям по склона и цопвам в езерото... Това шубето е голям страх ви казвам. Обаче онзи моят бегач, приятелят.. вика споко бе, като започнеш да тичаш и всичко ще ти мине. Не му вярвах. Оказа се прав, като свърши бях забравила болки, световъртежи и всякакви притеснения.

След това състезание, все по-трудно започнах да бягам в парка, да обикалям познатият терен. Вече търсех неизвестното, различното, динамичното. Започнах да бягам по улиците в центъра, да се надпреварвам с хората и колите, да подскачам на светофара или да измервам дистанцията с мисъл :) Започнах да търся различното, да търся това което ще ме провокира да опитам нещо ново

И то се появи, чаках го, бленувах го, и беше толкова уникално преживяване, че надмина всичките ми мисли и желания. Това беше участието ми в Трявна Ултра 2016 г.

Отначало всичко започна като на шега, колега от офиса, който също бяга, ми предложи да опитам. 23 км, най-късата дистанция, но за мен и тези километри ми се струваха недостижима цел. Това беше дистанция, която в съзнанието ми изникваше като невъзможна и недостижима задача. Постоянно мислих и обмислях, изпадах в моменти на пълно отрицание, че няма да се справя и в други, който смятах че и лазейки ще го завърша. Отказах се в последният момент дори, всичко беше против намеренията ми и реших да се откажа. Но на помощ отново се появи онова дяволче, морското, провокиращото, от Созопол и предният епизод на публикацията ми. Обади се в точният момент, говори ми 1 час по телефона и вече след този раговор, бях убедена че не трябва да се отказвам за нищо на света и че ще се справя и ще си докажа, че мога да се справя с всичко. 

Та това морското човече, провокаторчето, от мен да знаете.. опасен тип е. Един такъв весел и усмихнат, носи яко позитивизъм, а и като го видиш, колкото и да ти е зле или да си отчаян, вече променяш мислите си и знаеш че накрая всичко се оправя. Всичко зависи от теб. Благодаря ти Емчо!! Та този господин не спираше да ме провокира, да ме нахъсва, да ме подкрепя, да дава съвети и да прави събитието още по-вълнуващо и желано. 

Оставаше да си намеря компания и превоз. Не знаех че ще се окаже толкова трудно, но пак.. великото НО, няма случайни неща ви казвам. Отчаяна че ще трябва да ходя сама, пък много пари транспорт и какви ли не още притеснения. И ей го там, поста в Ивента във фейсбук. Някакъв си Краси и той търси транспорт, малко математика, викам айде може и да се навие да ми е компания. И о, чудо. Не стига че се съгласи, ами се оказа и голям фен. Човек достоен за възхищение и вдъхновение. И както се казва, повлече крак и един след друг още 3ма души пожелаха да се комбинираме. Ама само да кажа, не какви да е, а познати лица в бягането на дълги разстояния (Утри както им викат). И тримата бягат от много време, и тримата се хвърлят на 141 км... а аз новобранката с тези 23 км.. къде се бутам в шамарите. Важен товар возех в колата си. Трима големи и едно известно куче. Бъди Блек, чували ли сте го. Ако не сте, аз да ви кажа, голям е сладур :)))) Е устата му мирише, ама пак е сладък. 

И до къде бях стигнала... леле още не съм разказала за отпътуването и вече ми се струва дълга публикациятя... май май ще я разделя на две, тъкмо и любопитството да ви кара да желаете появата и на втората част от разказа ми...


Очаквайте скоро ... 

Веси


Tuesday, 5 July 2016

С палатка на море...да бе да... а сега, накъде?

Малко хора останаха, които не са опитвали къмпингуване в палатка. Като начинаещ приключенец, реших да опитам и това. Но за да ми е още по-забавно тръгнах и с деца на палатка и море. Моят съвет е:моля не опитвайте това у дома си. 

Но нека започна отначало....

Тази седмица се наложи да изляза извънредно отпуска за да гледам двете зверчета, отделно предстоеше рожденият ми ден, мислите от миналата публикация все още бошуваха в главата ми. Исках да направя нещо различно, не исках да пропилявам отпуската си, исках да измисля нещо забавно и приключенско. И какво, къде, то само дойде. С палатка, на красивият плаж Силистар. Щеше да е ново за мен, за децата. Но беше време да разберат че има живот и извън хотела, че може да бъде забавно и интересно и по другият начин. 

Все пак да не забравям и себе си, винаги съм мечтала да празнувам рожденият си ден на морето, на плажа, с много приятели, музика и добро настроение. Какво по-добро решение да съберем две в едно. 

Плановете са лесни, трудни са действията и организацията, но този път ентусиазма ми беше голям и с малко помощ от приятели се справихме без проблем.

Направих Ивент в любимият ни фейсбук, поканих близки и забравени приятели, който пожелае да се включи в партито ми за рожденият ден. Деня все пак беше сряда, така че се съмнявах някой да дойде, но и децата ми бяха достатъчни гости.

Бях в шок, стресирана и уплашена. Все пак да си сам за първи път на палатка си е достатъчно стряскащо, а пък сам с деца на палатка, още повече. Попитах мой приятел: "Ама как така ще спим сами в палаткатата" и той ми отговори: "Наакани".. Доста се смях, но вътрешно не ми беше никак смешно. Все още имах време да се откажа... но след толкова думи и раздухване .. ще е срамота да се откажа.

Решено беше, пътуваме в понеделник рано сутринта, неделята беше запълнена с много задачки, с цел да не мисля за предстоящото... страшничко си беше. 

Неделя направихме една бърза разходка до Боянският водопад, после се спуснах с бягане надолу. Вълнуващо преживяване. Минаване през апартамента за последни неща, малко пазар, подреждане и край! Всичко е готово и само чака да дойде часа. Предвидливо, не казах на децата за почивката, защото исках да си спестя безбройните питанки през 5 мин, кога тръгваме и кога ще стигнем. 


Багажа редих като тетрис в малкият багажник.


Легнах към 1, но нещо сън не ме ловеше, вълнувах се, а трябваше да стана в 3.30. Безумие. Обаче пък вълнуващо безумие. Прехвърлях всички списъци в главата си, какво имам, какво съм забравила, какво трябва да направя преди да тръгнем.. ааа някой да спре мислите в главата ми :D 

Дремнала съм около час и алармата ме събуди. Станах, дооправих багажа и натоварих най-ценният багаж, спящите и нищо неподозиращи деца.


Не бях шофирала отдавна извън града, и бях доста напрегната. Марти ме донапрегна с приказките му : "Мамо не искам да ставаме духове" .. Скоро ще навърши 7 и мислите и разсъжденията които споделя понякога ме плашат... Както и да е, плахо и неуверено минахме първият си 1 час, малко ремонти по магистралата, спи ми се и едвам гледам, тихо и без музика за да не събудя децата. Всеки следващ час беше още по-труден, магистрала.. пътя и умората те унася. Да, но аз съм тарикатка, сетих се и си пуснах музика на едната слушалка, поне нещо да дрънчи там и да ме разсейва. Трудно се пътува рано сутрин, недоспал и без компания. 


 Слънцето се показа и Марти се събуди, започнахме да си говорим, после малко преди да стигнем Бургас се събуди и малкият звяр и се почна голямата мъка... кисела, недоспала... обичайните неща за едно почти 3 годишно момиченце. С едно спиране, малко гушкане и разбира се храна... всичко се нареди. Продължихме към Силистар. 


След това пътуване осъзнах, че предпочитам да се возя, вместо да шофирам, има толкова красиви гледки, който пропускаш или не можеш да се насладиш пълноценно, когато шофираш и трябва да внимаваш в пътя. 

След още 2 спирания, най-сетне пристигнахме, горичка, празно, само една кола седи самотна. Деца жадуващи да видят морето. Собственичката на къмпинга, беше така мила да предложи ние да отидем на плаж и когато се върне сина и след обяд да ни помогне да разпънем палатката. Ние само това и чакахме, грабнахме чадъра и банските и газ към плажа. 

Времето край морето мина бързо и към 14.30 решихме да се приберем и да се преборим с чудото наречено палатка. 

Трудно искам и приемам помощ, след няколко увещавания от страна на Иво (сина на милата собственичка) да ни даде каравана или поне да помогне за палатката, аз го отпратих. Ще се мъча сама, ако не успея, тогава ще го викна. Ей, това ината е голяма работа. Все пак разчитах и на децата да помогнат.. иначе за какво съм ги взела :D
Всичко добре, ама те въпросите с неизвестни бяха прекалено много.  Цяла гора и празни места, а аз не знам къде да я сложа.. ми от къде да знам.. кога съм ходила на палатка. А наляво, а надясно.. все нещо ми пречи. Накрая разпънах всичко на средата и започнах да действам. Да ама не... нищо не вървеше по план. Палатката уж се разгъвала за 20 мин от начинаещи, ама аз седя вече 40 мин и се чудя къде по дяволите се закачат тези пръчки. Те хората написали кратка инструкция за разпъване, ама нищо не пише за тези пръчки. Ама и аз инатлива, не се отказвам.. колко пъти съм разпъвала детската палатка.. няма да се предам. Ама то пак не върви... гадната му палатка с палатка... децата играят около колата, рев, караници.. и въпроси, "мамо, кога ще ходим на хотел". Малки дяволчета, научени на лесното в хотела и ресторанта, време беше да научат че има интересен живот и извън хотела :) След това и аз си задавах тайно този въпрос няколко пъти.. но упорито продължавах да се боря с разпъването. 

Обхват слаб, мобилен нет.. ако случайно хванеш. Тежко ви казвам. 
Добре че онлайн имах трима другари, които помагаха, един ме успокояваше, друг обясняваше къде да сложа палатката, трети гледаше клипове онлайн и обясняваше, сега това вкарваш тук и тук. Да бе... лесно ти е да го кажеш. Аз го вкарам от едната страна, то се отвори от другата ... ревеше ми се. 100 пъти в главата си повторих че съм патка.. тръгнала на никъде с нещо си дето трябвало да стане къща...



Пробвах от тук, пробвах от там.. казах си.. май е време да потърсиш помощ. Викнах го Иво, той пък взе баща си и започна голямото сглобяване. Само за протокола, палатката е с 2 отделения, висока.. оказа се че сам човек няма как да я разпъне и повдигне... ако бях сама и без помощ, щяхме на открито наистина наакани да си спим. Но пък Иво ми го призна.. упорита съм била и не съм се предала... Ми как да не съм.. бях свършила най-тежката работа.. да прекарам пръчките през улея..  След 20-30 минутна борба вече палатката беше разпъната, аз доволна, но зверски изморена, гладна и недоспала. 


Добре че имах едно Пиленце на отстрешната страна на телефона, което през целият ден ме проверяваше как съм и не спираше да ми казва, спокойно, спокойно, така е първият път, спокойно, почакай още малко да дойде дзена.. дойде ли.. вече няма да ти пука. И аз го чаках и чаках и чаках... егати дзена.. защо не идва.  Е признавам си, когато видях разпънатата палатка, леко се поуспокоих.

Но няма идеално щастие и проблемите и притесненията започнаха отначало... Марти не може да се събуди..преуморен ли, слънчасал ли.. нямам идея.. разтреперих се когато видях колко е неадекватен.Ками вече кисела и също уморена започна да мрънка, макаронки искала, вода искала.. а комарите... ах леле комарите... тези гадни същества. Един дори ми влезе в окото, толкова много държеше да ме ухапе. 
Накрая още преди да станат така мечтаните макарони, Ками заспа подпряна на едната маса, Марти продължаваше да спи неадекватен в колата.. леле паника. 

След като се настанихме, установих, че нямаме столове.. къде ще седим?.. но бързо намерих решение, като извадих столчетата им от колата. Сложих Камелия в нейното като заспа и се заех с дооправянето на макароните и тежката задача да събудя Марти. 



След още малко притеснения, успях да го събудя , ама пък тогава дребното се събуди с рев.. пищи та се къса, комари ме гонят, аз дюшек надувам, помпам, той не се надува, Марти дреме държейки помпата и пак си дуднях на ум, какво подяволите правя. Натъпках полuнадутият дюшек в палатката, постлах всички одеала и меки неща които имах и се скрихме в палатката. Далече от гадните комари и жужащите буболечки. Почувствах се като във Пришелеца ...вие си жужете.. ние сме се скрили. Един от приятелите ми се опита да ме успокои, "Станете приятели с жужащите, представете си че те там си живеят, вие сте им на гости и трябва да живеете заедно няколко дни". Да бе да.. как да станеш приятел с чудовища...
Когато Ками се успокои, аз излезнах смело от палатката, готова да се боря с комарите и бръмбарите и всички чакали дебнещи отвън. Докато прибера и подредя продуктите, осъзнах че е започнало да се свечерява. Скрих се бързо в палатката. Децата спяха, а аз използвах телефона си и няколко приятели онлайн за да се успокоя и разсея. След малко умората надделя и реших да се опитам да заспя докато е светло, че после по тъмно е спорно дали ще спя или ще подскчам при всеки шум. 
И ето го, новият ден дойде. Ура, светло е, оцеляхме. И да.. не сме наакани  :)) Гадните жужащи бубулечки са още навън, дори едно птиче се беше мушнало в палатката. След като видях че децата ми са добре, здрави, щастливи, забавляващи се от цялата обстановка, най-сетне дойде дзена.. Онзи дзен от по горе.. очакваният и хубавият. Вече не ми пречеха нито комарите, нито твърдото легло, нито това че всичко чака мен .. аз вече бях добре :) бях спокойна и щастлива на това приказно място. Вече можех да се отпусна и насладя на това ново предизвикателство. 



Отивайки на плажа и получавайки достъп до интернет, видях че Боян Дочев в споделил моята публикация и ми стана едно хубаво на душата. 

Къпахме се във външна баня, един дежури да гони мухите, друг чака топлата вода, трети пищи, какво по-забавно от това :))) След този душ Марти веднага попита, мамоо, кога ще си ходим? Глезльо. 

Вечерта дойде и малко допълнителна компания. Имахме вече месо, огън, музика, близки хора, импровизирана торта в 00.00 часа, по-малко комари и много усмивки.



Следващият ден премина в приемане на кое от кое по-хубави пожелания, неспирно щастие, много емоции, усмивки. И ето го, онова най-хубавото, най-сетне бях себе си, правех това което искам и точно така както исках. Чувството беше неописуемо. И лека полека всичко започна да се нарежда на мястото си. Колата се оправи,  децата бяха добре, забавляваха се максимално и това още повече ме радваше. 


Снимка още сънени с първите подаръци и големите усмивки.
Денят мина бързо и динамично. намерихме си красиво заливче и разбирасе нащракахме малко снимки. Вечерта пак имаше вкусна вечеря и приказки до късно. Имах си дори неочакван гост. Един бърз и сладък таралеж. Не успяхме да се запознаем.. и подарък не ми донесе.. 

 На следващият ден вече реших че е време да се прибираме. На децата започна да им става скучно и не исках да обърна от положителни впечатленията, към отрицателни. Началото беше дадено, в друг момент щяхме да продължим нашето приключение. На връщане, по препоръка на стар пътешественик, минахме през Резово. Мястото беше красиво и впечатляващо. Откриваше се невероятна гледка.  Имаше набелязани още няколко места, но беше прекалено горещо за да бъдат посетени. Има време за всичко!
На връщане направихме бърза среща със стар и щур приятел в Созопол. Естествено, трябваше да запечатаме част от емоциите в нас. 



Най-често чуваната реплика беше "Мамо, гладен съм" Поръчахме 3 порции храна и след като всичко беше унищожено до последната хапка, Марти въздъхна облекчено " Ох, поне няма да се налага да мием съдовете" и след малко стреснато се попита "или ще трябва" хахаха, а той дори не е мил съдове. 

Равносметката след това преживяване е:

Щастлива съм! Спокойна съм, вдъхновена съм. Обичам себе си и живота си. Обичам децата си. Мога да видя света и да се радвам на всичко което имам и съм. Най-после имах мечтаният рожден ден, харесва ми да съм на 33. Вече дори и годините нямат значение. Може да не ги броя. Не е важно на колко години си, а как се чувстваш! Хареса ми приключението с деца на палатка, ще бъде повторено със сигурност. 

Прибрах си нови деца, различни, по-весели и по-щастливи. Прибрах се спокойна и щастлива. Готова за още живот и предизвикателства.  А какво по-хубаво от това!

До скоро приятели!

Веси


Thursday, 16 June 2016

Хора, пътища, живот

Замисляли ли сте се някога за всички хора, които преминават през живота ви, за хората, с които се запознавате и после изчезват, за хората, които се появяват с гръм и трясък и си тръгват по същият начин? Хората, които срещате за пръв път, а все едно познавате цял живот? Хора, които познавате само виртуално, а вече са част от живота ви и оставят някакъв отпечатък в него? 

Замисляли ли сте се, как различните хора, провокират различни емоции и усещания във вас? Как някой съвсем непознат, може да ви дари със случайна усмивка и добро настроение, а някой, когото познавате цял живот да ви нарани дори и без думи?


Обичам хората, контактите, емоциите, които носи всеки един разговор. Дали ще е вълнуващ, вдъхновяващ, или ще е нервен и напрягащ, пак го обичам и се уча от него.
Обичам да се разхождам и да разглеждам хората, да подслушвам разговорите им, да наблюдавам срещите им или разделите... Хората са толкова живописни и различни. Един е сив, друг е жълт, трети е във всички цветове на дъгата. Всеки носи своята емоция и заряд и ти можеш да го усетиш, да почувстваш всичко това. 

Замисляли ли сте се, че случайните неща, не са никаква случайност? Всеки човек, който се появява в живота ти, дали за малко, дали за повече..  всеки един човек оставя отпечатък в живота ти.
Напоследък си създадох филтър, филтър на хората, какви  да допускам до себе си, как тези хора да влияят на мен като емоция и личност. Филтър, дали ще изслушам и попия всяка дума внимателно и ще намеря нещо стойностно в това или директно ще подмина без никакво вълнение, всичко казано от тях. 

Запознах се с много хора, някои се задържаха в живота ми, други просто преминаха, трети сгромолясаха целият ми свят. Всеки ми е дал ценен урок, за едно или друго.
Все по-често се усещам, че гледам към небето, планините, малките неща. Все по-често имам чувството че стените в офиса или дома притискат сърцето ми. Искам да летя, искам да съм свободна, да съм в планината или някъде навън.
Струва ми се че съм сама и различна сред близките ми хората. Започнах да опознавам и преоткривам себе си, да искам повече и различни неща в живота. Усетих че живота е един и трябва да използваме всяка възможност която ни предостава. Трябва да изживяваме всяка една минута. 

Тези дни попаднах случайно, но точно навреме (няма нищо случайно) на един блог, на пътешественик, бегач, вдъхновител. Чета публикациите, чета редовете и усещам всяко едно негово преживяване. Прекосява планини пеша, с бягане или с колело. Показва необятните висоти и красоти на нашата природа. Как да работя, когато всичко това е навън и ме чака да го открия. Да се докосна до него.
Мога смело да заявя, че това непознато момче разви и усили нуждата ми да живея, да изляза от ежедневието и да имам различен живот. Да преоткривам и да жадувам за още. Ето как един непознат виртуален човек, който дори и не подозира, какво са донесли думите му на друг, може да донесе нещо различно и вълнуващо в живота ви.
 
Още от малка съм израстнала около планината и полянините, харесваше ми да бъда там и да усещам тревата, гората и природата... но колкото повече растях, толкова по-далече оставаха тези неща.
През годините се затворих в една черупка, капачка, похлупак.. както искате го наречете. Затворих се и не бях себе си. Изживявах нещата, радвах се, но нещо все не стигаше. Нещо в душата чакаше, събираше сила, достатъчно мощна за да избухне. 

Днес мой приятел сподели, че според група мъже, след като една жена роди, тя изтрещява. Дали заради хормони, дали заради живот или децата, нещо се случва и избухва. Замислих се, родих две деца, избухнах ли.. о да, изтрещях ли... о да, но не защото търся внимание, а защото това което се е крило и таяло толкова време, достигна върха и трябваше да избухне. Не съм човек на правилата, на сивото ежедневие, на порядките и на общественото мнение. Още от малка нашите не спираха да ми правят забележка че много знам или си отварям устата, че не слушам и не изпълнявам правилата. Но толкова е трудно да си замълча, да се смиря и да направя нещо, което не смятам за редно...  Изгърмях, но към хубаво, към живот, към изследване на света, на хората и на всичко около нас. 

Търся си моят път и посока, на къде да вървя и да поема. Търся си хората луди, които да жадуват за движението, за свободата, да обичат и да живеят различно. Търся си хора, от които да науча поредният урок, търся вдъхновението и призванието си.
За съжаление, повечето такива неща се правят докато си млад и безгрижен, без деца, ангажименти и притеснения..., но това няма да ме спре, да го правя, да го искам, да живея и да бъда щастлива.
Моето пожелание към всички е:
Бъдете различни, не се задоволявайте с наличното, искайте повече и откривайте малкото. Бъдете цветни, опитайте цветовете на дъгата и избягайте от досадното и скучно сиво ежедневие. Усмихнете се на живота, на моментите, на хората, на емоциите и живейте... живейте, така както вие искате, а не така както другите искат да го правите. Търсете красота и вдъхновение в малките неща.. търсете и изживейте вашето приключение.. живейте.. истински и щастливо.
Благодаря на Боян Дочев, който ме вдъхнови за тези редове.
Ето и неговият блог, от където вие също може да почерпите усмивки и добро настроение.
Www.peshanamore.blogspot.bg
 
Благодаря на всички хора в живота ми, дали останали или преминали. Благодаря на всички, които споделят и са част от мен и живота ми. Благодаря ви че сте там и ви има, че ми помагате да се уча и преоткривам
Веси

Saturday, 14 May 2016

Под "Капачката"

Ех, изминала е цяла година откакто не съм писала в блога. Провокирана от едно различно пътешествие, от неочаквани срещи, стари спомени и един израз, реших че е време да подновя блога си. Вече няма да пиша само за картички и хобито си, а за всичко което ме е впечатлило, развълнувало и оставило следа в ежедневието ми.

През тази година се случиха много трансформации в моят живот, в начина ми на мислене и действията ми. Преминах и научих няколко урока и съм сигурна че предстоят още. 
Но нека да разкажа интересната част.

Преди няколко месеца вселената ме срещна с двама "Перковци". Единият е пътешественик, приключенец, леко луд и пълен с енергия, такава, която те заразявя и вдъхновява. Другият е изгърмял, много весел и усмихнат. Кара колелото с 300, а колата с 600. Погледнеш ли го, няма как да не се усмихнеш. 

Поканиха ме с тях на едно пътешествие до Букурещ, което ме изкара изцяло извън зоната ми на комфорт или както го нарекохме "ИзПод Капачката". За пръв път отивах на пътуване, за което знаех само датите и крайната дестинация. За първи път пътувах с тази компания, за първи път спах в хостел, за първи път видях такъв голям град, за първи път нямаше напрежение, всичко се случваше лесно. Всеки беше доволен, щастлив и отпочиващ. Хареса ми, много ми хареса.

Ден първи: Отпътувахме за Русе, заредени с усмивки, чаша био кокос и малко шоколад. Пътуването беше бързо, изпълнено с много красиви пейзажи, готина музика и един изпушил VW Bora :)) 

След като бяхме посрещнати от една любезна дама в къщата за гости, която бяхме запази, отлетяхме с 300 към едно ретро клубче-кафене, за да се потопим в звуците на етно-фюжън формация Оратница. Като един любител на музиката наречена със звучното име "къща", но в същото време слущаша рок, рап, поп и народна музика, този концерт или участие.. за мен беше истинско предизвикатество. Отначало гледах уплашено, със смръщени вежди и балонче над главата ми WTF... но със всяка следваща песен атмoсферата се наелектризираше, започвах да потропвам с крак, а накрая виках, пеех и танцувах както на концерт на Металика. Жестоки са, ще ги видя отново, някой ден, когато вселената ме заведе при тях :D

Ден втори: Това беше най-дългият, най-интересният и най-интензивният ден :)


Този ден беше празника на града, слънцето печеше силно, имаше сцена, песни и много приятни емоции. Разходихме се из центъра, посетихме и Пантеона.


Тези картини бяха уникални. Рисувани върху дърво с толкова силно излъчване и въздействие. Детайлите в рисунката, цветовете и изпълнението им са просто феноменални.


Г-н "Карам с 300" ми проведе отворен урок по фотография и се започна едно лудо снимане и дебнене на диагонали. 



 
Разходихме се покрай Дунава, потърсихме малко GeoCaching  (за това любопитно явление, ще разкажа в друга моя публикация) и поседнахме да се срещнем с едни много интересни и приятни събеседници. 

Попаднах в затворена среда от хора, преминали през събитие, което ги е изкарало "ИзПод Капачката". След тази среща бях вдъхновена, впечатлена, изпълнена с много теми за размисъл, за това какви трансформации могат да се случат с един човек, с неговият живот и възприятие. Изпратиха ни с големи усмивки, добро настроение и в очакване на нови срещи и приключения.



След интересното преминаване на моста и граничният пункт, уморена от разходката се отпуснах и подремнах, за да мога да събера допълнителни сили за остатъка от деня.

Първата ни среща в големият град беше, разбира се с представител на обнощността наречени "роми". Показа ни свободно място за паркиране, срещу което очакваше съответното заплащане. Незнаещи правилата за паркиране и очудени защо останалите паркиращи им даваха пари, попитахме една местна девойка. 

Оказа се, че тези "представители" ти осигуряват място и ти пазят колата. Мястото е безплатно и нямаш основание да им плащаш, но ако не им платиш, рискуваш да ти повредят или надраскат колата. Девойката, когато ни обясняваше правилата, беше доста смутена и притеснена, обяснявайки ни за нерагламентирано, но изпълняващо се правило, заради опасността от отмъщение за "неплащането".

Хостела ни се намираше на перфектната локация, в центъра. Посрещна ни Исус, упс грешка, пич от Алабама, който обикаля из света, работейки по хостели и проповядвайки вярата за Исус.  Беше сладък обяснявайки историята си, а за мен беше интересно да слушам, да се обогатявам и разбира се да научавам по-добре английският език.

Отсядането в хостел, също се оказа нещо напълно непознато за моята прекрасна личност. Бяхме в стая за 6 човека, разположени на 3 двуетажни легла. Естествено, детето в мен се обади веднага и си заплюх вторият етаж. Оказа се, че може да имаме съквартиранти на останалите легла. Имахме късмет че бяхме първи и си избрахме най-хубавите места. Стаята беше светла, чиста и приятна. Втората изненада беше общата баня и тоалетна, за моя огромна изненада също беше чисто и приятно. А цената беше най-хубавата част от цялата оферта. 

До сега винаги съм отсядала в хотели, по възможност, добре изглеждащи, и разбира се струващи маса пари. Сега научих нещо ново, когато си отишъл на такова място, което искаш да разгледаш, да откриеш тайните му, да пиеш бира или да хапнеш най-вкусният кебап, ти си навън цял ден, и се прибираш само да спиш за няколко часа. Ненужно прахосване е да плащаш много пари за хотели и лукс, който няма да използваш. Интересно е, опитайте и вие :)

Та хвърлихме багажа, и започна втората част от нашето пътешествие. Изследване на града наречен Букурещ или малкият Париж.



Обиколката започна от скай бара на върха на хостела ни. Гледката беше красива и успяхме да посрещнем залеза хващайки го в най-добрите кадри макар и през телефона. След това разходката ни продължи из централните улички, съставени от величествени сгради, невероятна архитектура и разбира се пълни със най-различни заведения и кафенета. 



Признавам си беше истинско удоволствие да изследвам града в тази "формация". Момчетата бяха, като екскурзоводи, постоянно "цъкаха" на телефоните си и обясняваха коя сграда каква е. Единственото което се искаше от мен, беше да слушам и да се наслаждавам на пътешествието. Е, разбира се не пропуснахме и да съберем малко GeoCaching :) 


Докато се разхождахме и търсехме какво да хапнем, вниманието ни беше привлечено, от 2 страхотни коли. Някакъв червен мерцедес, и още една .. джиджана кола. Въпреки че съм жена, харесвам колите, да ги гледам, да шофирам, а колкото са по-мощни и красиви, толкова по-добре. Следвайки ръмженето на колите и силната музика, стигнахме до президентството, където явно се провеждаше някакъв фестивал. Оказа се Gumball 3000 Ralli. Имаше какви ли не "наточени" коли, събрани от Европа и Щатите. Паралелно с хубавите коли, разгледахме и се насладихме на огромната и величествена сграда на президентството.


След това обиколихме целият център и поседнахме да похапнем. Града ме впечатли, голям, колоритен, осветен и страшно красив. На когото и да бях казала че ще ходя в Букурещ, всеки ми обясняваше къде съм тръгнала.. защо точно в Румъния. Не предполагах че този град ще представлява такъв интерес за мен и ще го харесам толкова много. Когато нямаш очаквания, се изненадваш приятно :P

 Ден трети: Това беше деня на почивките и парковете.

Този ден го карахме много лежерно, станахме късно, пихме кафе, хапвахме вкусен сладкиш и закуски. Вече познавахме центъра доста добре и решихме да изследваме парковете. Минахме край реката, позираха ми няколко патици, събрахме още GeoCaching и седнахме в парка до президентсвото. Слънцето печеше, хората си караха колелетата и всеки се размечта, един за колело, друг за колело, трети за незнам си какво :) Хапнахме по един сладолед за охлаждане и поехме към следващият парк. Имало езерце, трябваше ни нещо прохладно след това препичане :) 

На входа имаше празненство, сцена, песни и много къщички в които повечето държави от Европа, представяха нещо автентично и интересно за тяхната страна. Беше хубаво да разгледаш, да си набележиш страни които искаш да посетиш или да опиташ вкусни храни. Странно, но България нямаше такъв щанд, а сме съседи. Явно нямаме нищо автентично или интересно което да представим. Тъжно, много тъжно.. 

Парка беше красив, езерото приличаше, като нашето в Борисовата. Имаше някои китни и приятни местенца, които си заслужават да се видят. Поседяхме малко там, починахме в компанията на няколко гълъба и поехме към следващият парк, като по пътя се спряхме да похапнем малко традиционни ястия. Беше вкусно и зареждащо :)

До парка трябваше да стигнем с метрото, което също беше приключение. Метростанцията беше тясна, мизерна, миришеше лошо, но пък влакчетата бяха чудесни. Широки, чисти и тихи. Детското в единият Перко се обади и се наслаждаваше на кривините и завоите които се получаваха движейки се влака. Забавно е да гледаш хората около теб, действията, реакциите им и това кое, какво провокира в тях.

При излизането от метростанцията бяхме изненадани от силен вятър и задаваща се буря. Имаше групичка гълъби, които бяха приклекнали и заели специална поза, за да се предпазят от вятъра и възможността да бъдат издухани. Гледката беше уникална. Отказахме се от ходенето в парка, заради прииждащата буря и се върнахме обратно в центъра, за хапване и малко бира.
 
Вечерта премина леко и спокойно, както и целият ден. Беше последната вечер от нашето приключение в този град. Хареса ми, ще се върна отново, този път с децата ми. Искам да им покажа красотата която видях и аз.


Ден четвърти: Завръщането към дома и една непредвидена среща с непознат човек.

 Деня започна  динамично, изкараха ме набързо от леглото  и след 10-15 мин вече бяхме събрали багажа и готови за път. Минахме да видим една последна забележителност и отпътувахме към България. 

В края на града видяхме стопаджия, момчетата бързо го прецениха дали става  и спряхме да го вземем. Оказа се готина и интересна личност. Макс от Киев, Украйна, на 24 години, решил да обиколи Европа, преди да е създал дом и семейство. Идеята ми хареса, избрал е да пътува на автостоп, защото така може да поговориш с месните, да се запознае с нови и интересни хора, да чуе вълнуващи преживявания и случки. Единият Перко и Макс размениха своят опит и истории покрай стопаджийството. Говориха за различните места на които са били. 

Аз като една затворена под капачката личност, само слушах и се впечатлявах на всяко едно тяхно преживяване. Мечтаех за мои такива и записвах в ума си къде искам да отида. Ще го направя, живота е пред мен, а това пътешествие беше добър урок, как да го направя :)
 
Пътят до Русе премина неусетно в разговори, гладни намерихме едно прекрасно местенце, където да закусим и презаредим. Пийнахме топъл шоколад, хапнахме малко кекс и закуски. Изпратихме Макс да разглежда града и му пожелахме късмет в понататъчното му пътешествие. А ние отпътувахме към следващата дестинация.


Аз отново проспах пътя... много странно, никога досега не съм спала в кола по-време на път, а сега го правих 2 пъти. Събудих се когато влизахме в града, обожавам Търново, къщите, историята, енергията която носи целият град. Това е място на което искам и ще се връщам отново и отново :)  

Разбира се вече бяхме гладни и хапнахме в едно от любимите ми места, ресторант "Щастливеца". Харесва ми кухнята, винтич излъчването, многото дантела и арт обстановката. Когато си творческа личност като мен, как да не харесаш такова място.

След приятният обяд и вкусната храна се отправихме към улицата на занаятчиите, за да намерим малко подаръци за децата. Трябваше да ги подкупя за да няма сърдити, когато ме няма толкова много време, а какъв по-хубав подарък от нещо ръчно изработено :) 

По пътя отново намерихме едно съкровище и се натъкнахме на невероятно място и гледка. Толкова много пъти съм ходила в Търново, никога не съм попадала на това място. Нещо като безистен който те изкарва на мост, който е издаден към реката и гледката ти спира дъха. В по-хубаво време снимката ще стане доста по-добра, така че моля, не бъдете критични.



За първи път посещавам улицата на занаятчиите и ми хареса. Разбира се има много тривиални туристически магазинчета, но имаше и някои автентични. Видях един дядо, който изработваше играчки и пейзажи от дърво. Беше толкова усмихнат и приветлив, хареса ми. Искаше ми се и аз да опитам как се правят тези играчки. На друго място пък правеха кадаиф, проснат върху голяма плоча, извита и наподобяваща купол. Невероятна картинка, веднага си представих каква вкусотия би се получила от този домашно изпечен кадаиф. Малко по-нагоре по улицата намерихме "Шекерджийница" в която опитаме кафе на пясък, невероятен кадаиф и домашна лимонада. Мястото беше прекрасно и много автентично. Малко лелката беше напрегната и намръщена, но всеки човек с проблемите си. 

А пък аз бях толкова заредена от всичко случаващо се около мен, че нямаше как да сваля усмивката от лицето си :) Хубаво е.
Животът е прекрасен, усмихнете му се и бъдете щастливи. Един е и само веднъж го живеем.

Това беше последната спирка от нашето пътешествие, прибрах се доволна и щастлива. Завършвам седмицата с усмивка и в търсене на нови приключения. Благодаря на Перковците за поканата, усмивките и уроците които научих от тях :)


  Веси