Friday, 29 July 2016

Tryavna Ultra 2016

А така.. да взема да продължа разказа си от предната публикация, аз съм нетърпелива, за вас не знам. 

Намерих си страхотна компания за пътуването, всичко беше уточнено, всичко приготвено, уговорено, чакащо да дойде денят. 

Когато нещо важно предстои, изведнъж се струпват 100 допълнителни задачки, така че да ми стане по-трудно. С това събитие също се получи така. Нямах време да бягам, срокове по други проекти ме притискаха, всяка минута беше запълнена. Купих си палатка (ако не помните това е онова чудо, дето се превръща в къща), Зайче, синьо зелена... Красота. 


Два, три дни преди да замина не можех да спя от вълнение. Чаках да дойде момента. Какво ли не сънувах. Едно последно подготвително бягане с колеги на Панчарево и вече се хвърлях. Не издържах повече да мисля. Ми каквото такова, ако успея-успея... ако не.. ми здраве да е, света на свършва. Примирих се че ще се забавлявам и ще бъде страхотно. 

Първоначалната ми идея беше да отида с децата, имаше бягания и за малките, но в последствие прецених, че след като ми е за първи път не е добра идея. След толкова безсънни нощи ми трябваше малко сън, въпреки че беше спорно дали ще се получи. Иначе децата спят върху мен, пък да ги мисля докато бягам добре ли са, слушат ли и т.н. Казах си първият път без тях и после ще са с мен. След финала съжалявах, че ги няма да ме посрещнат, но другият път. 

В петък тръгнах по-рано от работа, събрах момчетата и потеглихме. Какъв дъжд ни валя... няма да ви казвам, чистачките на последната степен не смогваха. По магистралата пъплехме с 30. То пък и на колата един лагер отзад виеше, та ни наду здраво главите. Трябваше да поддържам определена скорост, за да можем да оцелеем от ужасният шум. 

Бавно и полека стигнахме в Трявна. Бързахме за пресконференцията да изслушаме, по скоро момчетата, важни инструкции за трасето, екипировката и действията преди и след състезанието. Организаторите бяха подробни и изчерпателни.  Взех си пакета с номерчето, тениската и останалите материали и се запътих да си сглобявам къщата. 

Повечето ми познати, да не казвам всички, имаха уговорка къде да пренощуват. Аз след толкова колебанке и чудене, реших да съм на палатка. Няма да се съобразявам с никого, колата носи багажа. Организаторите бяха уговорили комплекс наблизо с място за къмпингуване.
Краси се беше загрижил за мен, как така ще спя на палатка сама, питал неговите приятели за местенце за мен, но за съжаление нямало. Беше много мило от негова страна, защото той ме познава от 2 дни, а пък се е загрижил че ще съм сама. 

Отивам аз на рецепцията, да се обадя.. все пак, важен гост им идва и мацката притеснена ми дава ключовете от банята и ми казва: Давам ви ги всичките, вие сте единствената... Лелееее, страх. Как ще седя сама, ама поне пък съм различна от другите. Имах си хубава палатка, топъл чувал и якосветещ челник. Подарък ми е. Фук фук, от един приятел.  

Та намерих си аз местенцето, разгънах палатката и започнах да сглобявам. Ейй да ви кажа, ама райско е с лесна палатка. Цак, цак и за 15 мин беше готова. Като междувременно сглобявайки я си пишех със 100 човека. И с онзи провокатора, морският, помните ли го? Как да ходя да почивам, как ще ми хареса много. Много говори туй момче, да знаете. А колко бира има да ме черпи.. ай ай :)) 

И седя си аз, чатя си, хванала един малък камък да забивам колчета и от нищото с бясна скорост се появява бус. От него изкача момче в екипче или по габровки Икипче  и ме пита вежливо, дали това е мястото за палатките. Ейй, кефче, няма да съм сама. Не знам как не изиграх танца на победата от кеф. Паркира и от буса започнаха да излизат хора, да се създава глъчка и настроение. А пък аз в същото време си мислех, юху ще се запозная с нови хора.
Докато си действах дойде едно момиче мило (Криси) да ме покани да вечерям с тях. Имаше наблизо беседка и се позиционираха до нея. Разбира се че ще дойда, как бих пропуснала тази възможност. После пък и веселото момче( Ванката), мина да ме покани с тях или ако имам нужда от помощ да помогне. Аз си казах.. ти ако знаеш с каква палатка се преборих, та някакви колчета ли ще ми се опънат? Ама патка бе, чукам с най-малкото камъче и се чудя защо не влизат. Вземи един голям камък и с два удара и съм готова. Ама с толкова вълнения, кой да се сети. Пък и ме разсейват, децата си проверявах, пък и онзи морският. 

След 5 мин обаче едно от другите момчета (Васко) дойде при мен и вика, ох ще ти помогна. Като те чувам как чукаш с това камъче, има да те чакаме цяла нощ. Намерихме голям камък, приключихме за отрицателно време и вече доволни можеше да седнем да хапнем. Време беше, цял ден път, къщи.. после и сън ни чакаше. 

Държа да ви разкажа за тази банда юнаци :)) надявам се да нямат нищо против че ги споменавам в разказа си. Но те са толкова готини, че се съмнявам.
Оказаха се Асеновградска група, помощници или не знам как да ги нарека от Персенк ултра. Не знаех какво е, само бях чувала от Краси и Емо, че е нещо много яко. Седях и ги слушах в захлас. Историите им, съветите им. Всеки един от тях ми даде изключително ценни съвети за това какво предстои. Как да бягам, кога да бягам, кога да вървя. Да внимавам за това или онова. А пък каква вкусна баница бяха направили, за кекса да не говорим. Облизах си пръстите. Даже не знаех това шкембе, как ще го нося на другият ден по чукарите. Направихме една весела и запомняща се вечеря. Вече минаващо полунощ се разделихме за да се опитаме да поспим и отпочинем. За всеки случай ги предупредих да ми чукнат на вратата, ако няма движение в моята палатка, когато се събудят. Ми така де, няма да се успя за първото си голямо състезание. Едно лекичко вметване ( който ме познава знае, колко често се успивам). Ми какво да се прави, човещинка. 

Не помня спала ли съм, не съм ли, сънувах стартове, финали, гори тилилейски. Луда работа, то бива бива вълнение, ама чак толкова.
Бях си навила алармата, но не се събудих от нея, а от медните гласчета на Ангел и Дани. (Децата на Криси и Ванката. Големи са сладури тези двамата калпазани)Поглеждам часа, 5.05. Паника, проспала съм 20 минути, трябва да сме на старта, кога ще се мия, кога ще стигна, ауу, ами ако закъснея? Бързо и експедитивно се оправих, добре че моите деца са ме тренирали да не остава време и да съм бърза. Мушнах един банан и парче кекс от вчера и бях готова за старта. Приготвих си багажа, магнезий, гелчетата, хапче за болка, вода.


Гледката към Трявна беше разкошна. Развиделяваше се, но все още тъмно, градът долу свети мистично. Запечатах го в снимка за спомен.

Среща долу с всички, последни инструкции, и ето го.. старта е даден. Пускане на стравата за чек километри и газ.. започва се и ще бъде велико. Чуваше се само потропване на стъпките на цялото множество хора. Настръхвам дори когато го пиша. Чувството беше велико! И аз бях част от всичко това. И моите стъпки помагаха за общият тон и песен на бягащите крачета :)))

Бях решила да не си давам зор, леко и внимателно, за да си пазя силите за дълките километри. Аз не гонех време, а издръжливост. А и съм свикнала да съм си все отзад. Изминатите километри в Трявна не ги усетих дори, навлизайки в поляните и горите, вече направиха удоволствието пълно. Купите със сено, както дядо и тати ги събираха, миризмата на вълшебната поляна. Рай, точно в тези моменти се чувстваш истински свободен. Спомних си за село, за бегрижното ми детство. За сестра ми и колко щеше да е хубаво ако бяга с мен... И имах усещането че мога да направя всичко. 
Километрите се нижеха един след друг, умора почти не усещах. Пиех вода редовно, гори, бегачи, щеки, млади, стари, куче, камъни.. имаше двойка ирландци, баба и дядо. Доста ми се пречкаха по-пътя и вече исках да ги изпреваря. Не искам да бягам с темпото на бавните, когато мога и имам сили за бързото. Спусканията в гората бяха жестоки. Разтварях ръце и си представях че летя. Кога в сивото ежедневие, човек би се почувствал така?.. Всъщност за вас не знам, но аз не бих.. 

Хванах си пейсъри, една мацка която познавам задочно от моят приятел известният бегач и нейният пейсър, също легенда в дългите бягания и за който бях чувала какво ли не. Не ги изпусках от поглед и се опитвах да поддържам тяхното темпо. Малко по-малко започнах да изпреварвам един след друг бегачи, на един баир срещнах и моят колега (онзи, който беше инициаторът да се включа) Побягах малко с него и придължих напред. Имах сили за повече. Стигнахме Боженци, моята първа цел. Намираше се на 12 км от старта и трябваше да стигна там в обявеното контролно време. А и трябваше да ям храна, по инструкция на всички бегачи, за да имам сили да продължа.

За мое съжаление нямаше никаква храна. Само вода в чашки и сол. Какво да я правим тази сол.. не знам. Нямаше бутилки  с помпа или поне не видях, за да си долея  вода в шишето, нещо и хората на пункта май не им пукаше за последните бегачи и продължих напред без храна и с по-малко вода. 

Да бягаме в Боженци беше толкова красиво, каменните улици, старите къщи. Тези места носят едно величествено усещане. Уникално е да бягаш, на такова място. Щастлива че съм минала 13 км, снимка пред една къща за феновете и газ по трасето. Помислих си, ей ми че то лесно било и взеха и ни отбиха през една вратичка... лелееееее този баир ми такова таковато. Голям наклон и не свършва бе. Зор, пек.. един от бегачите пред мен беше срял и снимаше и аз отчаяна го питах, няма ли вече да свършва този баир.. много добре ми подействаха думите му :давай напред, по-голямата част е зад гърба ни"

И беше прав, сложих голямата усмивка и го преборих този гадният баир. Знаех че всеки баир има край и после следва спускане. 



Останалите километри бяха песен. Красиви гледки, широки поляни.. малко много ме напече по едно време.. ама за другият път вече си имам шапка. Така са новобранците, забравят важни неща  от екипировката. По едно време доста дръпнах и останах да бягам сама. Имаше един бегач, но успях и от него да избягам. От последната горичка си взех и две шишарки. Слабост са ми тези шишарки, какво да се прави ...

Излизайки от гората и навлизайки в града, знаех че финала е близо. Но русото си е русо, пропуснала съм някакво мостче и съм си удължила трасето. Добре че една мила леля ми показа посоката. 

И ей го там, близо е финала. Сърцето ми щеле да изхвърчи от щастие, успях да направя, това което смятах за невъзможно. Само още няколко крачки. Голям кеф да финишираш. Голям. Само не знам защо толкова зле излезнах на снимките. Въпреки че тати казваше "Магаре се снимало, Магаре излезнало" та и аз така. Ама вече се представях на корицата на списание бегач. Хахха шегувам се. Ама онзи моят приятел, бегача с готините чорапи, аз от него гледам. Е как на всяка снимка излиза готин и свеж... все едно не е бягал, а е седял, и е чакал да го снимат. Не е честно! 


Старта беше в 6, финиширах в 9. 00. 23 км, за 3 часа. Доволна съм, не отивах да се състезавам, а да докажа на себе си, че мога повече. И успях! За сега толкова си мога. Кефа е голям, желанието за още - силно. Живи и здрави. Има време за всичко. 

За тези 3 дни се запознах с много хора, такива носещи силна воля, здрави крака и големи усмивки. Сектата на Irun  е голяма. Бях чувала само за нея, сега вече имам и доказатество че е така. Запознах с много приятели, вълнувах се на финала със всеки един финиширал участник и се възхищавах на останалите, който са още в планината. Имах компанията на Васко, Криси, Аби, Ангел и Дани, а с тях времето в приказки минава неусетно

Една снимка и с Туше

 С Краси веднага след неговото финиширане

Аз финиширах рано, в събота, участниците в дистанцията 76 км финишираха след обяд и до края на вечерта и малко след полунощ започнаха да финишират първите нинджи на 141 км. 
Следях резултатите онлайн, чаках всички мои приятели да финишират, да стигнат здрави и невредими до крайната цел. 

Показвам ви и клипче с компилация от интервюта с участниците и кадри от самото трасе
Цъкнете върху линка, за да може да го изгледате. 


И тъй като вече съм медийна звезда, ще използвам да благодаря на всичките участници в  моите трепети, мъки, неволи, мисли и забавления. 

Благодаря на Свилен, че ме убеди да се включа в това предизвикатество.
Благодаря на Тошко че гледа децата, докато аз бягах, и успокояваше нагнетената обстановка.
Благодаря на Оги за съветите, за това че ме побутна да започна с начинанието наречено бягане.
Благодаря на Емо, за подкрепата и щурите разговори.
Благодаря на мама за лилавите чорапи.
Благодаря на сестра ми, че ми е била компания в багането като малка.
Благодаря на цялата асеновградска група, Ванката, Миро, Аби, Криси, Дани, Ангел и на Адашчето  Васко Ингилизов за компанията и приятните разговори, ценните съвети и милите думи. Радвам се на случайноста да решат и те да са на палатка и да бъдат част от моите вълнения.
Благодаря на Ночи, за резервният вариант за преспиване, ако случайно завали. Тя е най- свестно габровче, което познавам.
Благодаря на Туше, че си прекъсна вечерята за да се запознае с мен.
Благодаря на Теодора и Никола, който неволно станаха мои пейсъри.
Благодаря на Боян, за съветите по-предварителната подготовка
Благодаря на Мали за подкрепата
Благодаря на Соня за щурите смси.
Благодаря на Краси, че ми се обади от Бузлуджа да провери как съм
Благодаря на Марто за ценните съвети след състезанието
Благодаря на Тони за компанията.
Благодаря на всички приятели и познати, които стоически изтърпяха всичките ми разкази за бягания :)))
Благодаря на организаторите на това голямо и незабравимо събитие! 

Хубавото тепърва предстои!

Веси

Thursday, 28 July 2016

Running time

Помните ли, когато ви казах, че случайни неща няма?

Исках да напиша публикация за бягането още преди няколко месеца, но така и нямах вдъхновение. Чаках момента и случката, която да ме накара да напиша мислите си за бягането.

Отдавна се опитвам да бягам, мисълта да тичам без цел и посока ми харесваше. Но все нещо боледувах, все ми беше лошо на това или онова. Чувала съм от кого ли не, че спорта е здраве.. Мислех си, да бе да.. аз съм патологичен случай, това няма как да се случи с мен, освен да се разглобя на съставни части. Малко се притеснявах. Отделно и все избирах неподходящото време, пролетта, когато сенната ми хрема е най-обострена. Започвах и след няколко седмици се отказвах. Не знаех как да тичам, не знаех как да почивам, как да дишам и колко трябва да си силен психически за да се справиш с това. Всеки си мисли, какво толкова има просто да тичаш, това всеки го може. Така е, може го, моят проблем с бягането беше постоянството. Каквото и да съм захващала в живота си, никога не съм била постоянна, правя го и в един момент се отказвам. Мразя тази си черта и исках да я променя.

Времето за тази промяна дойде с началото на тази година. Още на 01.01 реших с моя приятелка да тичаме на стадиона, беше готино, но бързо се уморявах. Пробвах един два пъти, времето се развали и се преместих на пътеката във фитнеса. Голяма скука ви казвам, тичаш и време не минава и скука и скука и скука. изкарах обаче цяла седмица, увеличих километрите си до завидните 3.2 без да спирам. Леле, беше велико постижение. За съжаление ме тръшна жесток вирус, който ме прикова 4 дни на легло. Не бях хапвала нищо, изтощена и уморена, дълго време събирах сили да започна отново. После в една дъждовна вечер след тежък изпит и един припаднал мъж в автобуса, получих ужасно измръзване ли, разтягане ли не знам и аз на нерв. Дълго време не можех да помръдна от болка.

Но явно съдбата си знае работата и вече познавах няколко човека, които в свободното си време тичат. Желанието ми за бягане се върна отново, само ме беше страх от ужасяващата болка в бедрото. Мой приятел предложи да опитаме да бягаме заедно, той бегач, голяма работа в моите очи, викам ще се изложа яко, ама хайде, може и да не забележи.. Еми какво да ви кажа... добре се изложих. :))))) Но признавам си, това бягане ми помогна много. През цялото време ме напътстваше, "опитай се да дишаш така, стойката иначе, темпото ни е добро, как се чувстваш, умори ли се" Аз обаче инат, не мога да се излагам, напънах се яко, с две спирания направих пак около 3 км и малко. За съжаление, алергията ми беше в най-тежката си фаза и след това не знам как не си изкашлях дробовете. Обаче пък кефа от бягането беше голям. Много по-голям от всичките други пъти до сега.

Явно ми е трябвало леко побутване, малко напътствия. След това бягане, същият, онзи известният бегач ми каза" Отивай в събота в 9 часа в парка. Има организирано безплатно бягане, всяка събота 5 км." Аз веднага се шокирах.. как така да бягам 5 км, той луд ли е? Та аз едвам избягах 3 и малко и то със спирания, как така ще бягам 5 км. И до последно беше голямо мислене, неувереност, не не няма да ходя, отивам, не няма да ходя, абе отивам. Е в събота сутрин не знам как не ме напъди, слагай маратонките и отивай.  Еми отидох... и ми хареса, много ми хареса... Група от 500 човека, тръгват заедно.. Уникално, само дето още на вторият километър вече се бях предала. Спрях, починах и пак на ново. Както казват, важното е да го завършиш.


И така, събота след събота, бях там, на линия да тичам, да бягам от мислите си, да тренирам моето постояноство. Всички ми казваха, ти си луда, как можеш да тичаш толкова, как може да ставаш толкова рано в събота, вместо да спиш. Но бях упорита и го исках. Бях като пружинка. Все по-лесно преминавах трасето. Докато в един момент открих друг тип бягане... Трейл сериите. Това е бягане в насечена местност, с различна денивелация, през поляни и горички.
Участвах в едно нощно бягане на езерото Панчарево и стана мазало в главата ми. Почувствах се като дете, като детето което бях, лудото, което сестра му го гони. Онова на село, бягащо по поляните с пъстри цветя и аромат на мащерка. Онази хубавата лилавата :)) Онова дете дето се катери в гората да си бере малини или просто да си събира шишарки :))Шуравото момиче, което тичаше от единият баир до другият, просто защото отсреща има най-огромната печурка на света. Последните 2 километра минах като на сън, тъмно, уморена, но с огромна усмивка. Адреналина блъскаше във вените ми, в съзнанието ми и ето го.. бягането ми вече няма да е също. Вече искам повече, искам още гора, още баири, още от този хубавият адреналин. 


Между другото, само да вметна.. понеже нали обичам да се обяснявам.. седмица преди състезанието на Панчарево ми се появи жесток световъртеж и друг път съм го имала, май някакъв проблем с вестибуларният апарат, средно ухо.. не искам да слушам.. представях си как се мушкаме в гората, завива ми се свят, започвам да се търкалям по склона и цопвам в езерото... Това шубето е голям страх ви казвам. Обаче онзи моят бегач, приятелят.. вика споко бе, като започнеш да тичаш и всичко ще ти мине. Не му вярвах. Оказа се прав, като свърши бях забравила болки, световъртежи и всякакви притеснения.

След това състезание, все по-трудно започнах да бягам в парка, да обикалям познатият терен. Вече търсех неизвестното, различното, динамичното. Започнах да бягам по улиците в центъра, да се надпреварвам с хората и колите, да подскачам на светофара или да измервам дистанцията с мисъл :) Започнах да търся различното, да търся това което ще ме провокира да опитам нещо ново

И то се появи, чаках го, бленувах го, и беше толкова уникално преживяване, че надмина всичките ми мисли и желания. Това беше участието ми в Трявна Ултра 2016 г.

Отначало всичко започна като на шега, колега от офиса, който също бяга, ми предложи да опитам. 23 км, най-късата дистанция, но за мен и тези километри ми се струваха недостижима цел. Това беше дистанция, която в съзнанието ми изникваше като невъзможна и недостижима задача. Постоянно мислих и обмислях, изпадах в моменти на пълно отрицание, че няма да се справя и в други, който смятах че и лазейки ще го завърша. Отказах се в последният момент дори, всичко беше против намеренията ми и реших да се откажа. Но на помощ отново се появи онова дяволче, морското, провокиращото, от Созопол и предният епизод на публикацията ми. Обади се в точният момент, говори ми 1 час по телефона и вече след този раговор, бях убедена че не трябва да се отказвам за нищо на света и че ще се справя и ще си докажа, че мога да се справя с всичко. 

Та това морското човече, провокаторчето, от мен да знаете.. опасен тип е. Един такъв весел и усмихнат, носи яко позитивизъм, а и като го видиш, колкото и да ти е зле или да си отчаян, вече променяш мислите си и знаеш че накрая всичко се оправя. Всичко зависи от теб. Благодаря ти Емчо!! Та този господин не спираше да ме провокира, да ме нахъсва, да ме подкрепя, да дава съвети и да прави събитието още по-вълнуващо и желано. 

Оставаше да си намеря компания и превоз. Не знаех че ще се окаже толкова трудно, но пак.. великото НО, няма случайни неща ви казвам. Отчаяна че ще трябва да ходя сама, пък много пари транспорт и какви ли не още притеснения. И ей го там, поста в Ивента във фейсбук. Някакъв си Краси и той търси транспорт, малко математика, викам айде може и да се навие да ми е компания. И о, чудо. Не стига че се съгласи, ами се оказа и голям фен. Човек достоен за възхищение и вдъхновение. И както се казва, повлече крак и един след друг още 3ма души пожелаха да се комбинираме. Ама само да кажа, не какви да е, а познати лица в бягането на дълги разстояния (Утри както им викат). И тримата бягат от много време, и тримата се хвърлят на 141 км... а аз новобранката с тези 23 км.. къде се бутам в шамарите. Важен товар возех в колата си. Трима големи и едно известно куче. Бъди Блек, чували ли сте го. Ако не сте, аз да ви кажа, голям е сладур :)))) Е устата му мирише, ама пак е сладък. 

И до къде бях стигнала... леле още не съм разказала за отпътуването и вече ми се струва дълга публикациятя... май май ще я разделя на две, тъкмо и любопитството да ви кара да желаете появата и на втората част от разказа ми...


Очаквайте скоро ... 

Веси


Tuesday, 5 July 2016

С палатка на море...да бе да... а сега, накъде?

Малко хора останаха, които не са опитвали къмпингуване в палатка. Като начинаещ приключенец, реших да опитам и това. Но за да ми е още по-забавно тръгнах и с деца на палатка и море. Моят съвет е:моля не опитвайте това у дома си. 

Но нека започна отначало....

Тази седмица се наложи да изляза извънредно отпуска за да гледам двете зверчета, отделно предстоеше рожденият ми ден, мислите от миналата публикация все още бошуваха в главата ми. Исках да направя нещо различно, не исках да пропилявам отпуската си, исках да измисля нещо забавно и приключенско. И какво, къде, то само дойде. С палатка, на красивият плаж Силистар. Щеше да е ново за мен, за децата. Но беше време да разберат че има живот и извън хотела, че може да бъде забавно и интересно и по другият начин. 

Все пак да не забравям и себе си, винаги съм мечтала да празнувам рожденият си ден на морето, на плажа, с много приятели, музика и добро настроение. Какво по-добро решение да съберем две в едно. 

Плановете са лесни, трудни са действията и организацията, но този път ентусиазма ми беше голям и с малко помощ от приятели се справихме без проблем.

Направих Ивент в любимият ни фейсбук, поканих близки и забравени приятели, който пожелае да се включи в партито ми за рожденият ден. Деня все пак беше сряда, така че се съмнявах някой да дойде, но и децата ми бяха достатъчни гости.

Бях в шок, стресирана и уплашена. Все пак да си сам за първи път на палатка си е достатъчно стряскащо, а пък сам с деца на палатка, още повече. Попитах мой приятел: "Ама как така ще спим сами в палаткатата" и той ми отговори: "Наакани".. Доста се смях, но вътрешно не ми беше никак смешно. Все още имах време да се откажа... но след толкова думи и раздухване .. ще е срамота да се откажа.

Решено беше, пътуваме в понеделник рано сутринта, неделята беше запълнена с много задачки, с цел да не мисля за предстоящото... страшничко си беше. 

Неделя направихме една бърза разходка до Боянският водопад, после се спуснах с бягане надолу. Вълнуващо преживяване. Минаване през апартамента за последни неща, малко пазар, подреждане и край! Всичко е готово и само чака да дойде часа. Предвидливо, не казах на децата за почивката, защото исках да си спестя безбройните питанки през 5 мин, кога тръгваме и кога ще стигнем. 


Багажа редих като тетрис в малкият багажник.


Легнах към 1, но нещо сън не ме ловеше, вълнувах се, а трябваше да стана в 3.30. Безумие. Обаче пък вълнуващо безумие. Прехвърлях всички списъци в главата си, какво имам, какво съм забравила, какво трябва да направя преди да тръгнем.. ааа някой да спре мислите в главата ми :D 

Дремнала съм около час и алармата ме събуди. Станах, дооправих багажа и натоварих най-ценният багаж, спящите и нищо неподозиращи деца.


Не бях шофирала отдавна извън града, и бях доста напрегната. Марти ме донапрегна с приказките му : "Мамо не искам да ставаме духове" .. Скоро ще навърши 7 и мислите и разсъжденията които споделя понякога ме плашат... Както и да е, плахо и неуверено минахме първият си 1 час, малко ремонти по магистралата, спи ми се и едвам гледам, тихо и без музика за да не събудя децата. Всеки следващ час беше още по-труден, магистрала.. пътя и умората те унася. Да, но аз съм тарикатка, сетих се и си пуснах музика на едната слушалка, поне нещо да дрънчи там и да ме разсейва. Трудно се пътува рано сутрин, недоспал и без компания. 


 Слънцето се показа и Марти се събуди, започнахме да си говорим, после малко преди да стигнем Бургас се събуди и малкият звяр и се почна голямата мъка... кисела, недоспала... обичайните неща за едно почти 3 годишно момиченце. С едно спиране, малко гушкане и разбира се храна... всичко се нареди. Продължихме към Силистар. 


След това пътуване осъзнах, че предпочитам да се возя, вместо да шофирам, има толкова красиви гледки, който пропускаш или не можеш да се насладиш пълноценно, когато шофираш и трябва да внимаваш в пътя. 

След още 2 спирания, най-сетне пристигнахме, горичка, празно, само една кола седи самотна. Деца жадуващи да видят морето. Собственичката на къмпинга, беше така мила да предложи ние да отидем на плаж и когато се върне сина и след обяд да ни помогне да разпънем палатката. Ние само това и чакахме, грабнахме чадъра и банските и газ към плажа. 

Времето край морето мина бързо и към 14.30 решихме да се приберем и да се преборим с чудото наречено палатка. 

Трудно искам и приемам помощ, след няколко увещавания от страна на Иво (сина на милата собственичка) да ни даде каравана или поне да помогне за палатката, аз го отпратих. Ще се мъча сама, ако не успея, тогава ще го викна. Ей, това ината е голяма работа. Все пак разчитах и на децата да помогнат.. иначе за какво съм ги взела :D
Всичко добре, ама те въпросите с неизвестни бяха прекалено много.  Цяла гора и празни места, а аз не знам къде да я сложа.. ми от къде да знам.. кога съм ходила на палатка. А наляво, а надясно.. все нещо ми пречи. Накрая разпънах всичко на средата и започнах да действам. Да ама не... нищо не вървеше по план. Палатката уж се разгъвала за 20 мин от начинаещи, ама аз седя вече 40 мин и се чудя къде по дяволите се закачат тези пръчки. Те хората написали кратка инструкция за разпъване, ама нищо не пише за тези пръчки. Ама и аз инатлива, не се отказвам.. колко пъти съм разпъвала детската палатка.. няма да се предам. Ама то пак не върви... гадната му палатка с палатка... децата играят около колата, рев, караници.. и въпроси, "мамо, кога ще ходим на хотел". Малки дяволчета, научени на лесното в хотела и ресторанта, време беше да научат че има интересен живот и извън хотела :) След това и аз си задавах тайно този въпрос няколко пъти.. но упорито продължавах да се боря с разпъването. 

Обхват слаб, мобилен нет.. ако случайно хванеш. Тежко ви казвам. 
Добре че онлайн имах трима другари, които помагаха, един ме успокояваше, друг обясняваше къде да сложа палатката, трети гледаше клипове онлайн и обясняваше, сега това вкарваш тук и тук. Да бе... лесно ти е да го кажеш. Аз го вкарам от едната страна, то се отвори от другата ... ревеше ми се. 100 пъти в главата си повторих че съм патка.. тръгнала на никъде с нещо си дето трябвало да стане къща...



Пробвах от тук, пробвах от там.. казах си.. май е време да потърсиш помощ. Викнах го Иво, той пък взе баща си и започна голямото сглобяване. Само за протокола, палатката е с 2 отделения, висока.. оказа се че сам човек няма как да я разпъне и повдигне... ако бях сама и без помощ, щяхме на открито наистина наакани да си спим. Но пък Иво ми го призна.. упорита съм била и не съм се предала... Ми как да не съм.. бях свършила най-тежката работа.. да прекарам пръчките през улея..  След 20-30 минутна борба вече палатката беше разпъната, аз доволна, но зверски изморена, гладна и недоспала. 


Добре че имах едно Пиленце на отстрешната страна на телефона, което през целият ден ме проверяваше как съм и не спираше да ми казва, спокойно, спокойно, така е първият път, спокойно, почакай още малко да дойде дзена.. дойде ли.. вече няма да ти пука. И аз го чаках и чаках и чаках... егати дзена.. защо не идва.  Е признавам си, когато видях разпънатата палатка, леко се поуспокоих.

Но няма идеално щастие и проблемите и притесненията започнаха отначало... Марти не може да се събуди..преуморен ли, слънчасал ли.. нямам идея.. разтреперих се когато видях колко е неадекватен.Ками вече кисела и също уморена започна да мрънка, макаронки искала, вода искала.. а комарите... ах леле комарите... тези гадни същества. Един дори ми влезе в окото, толкова много държеше да ме ухапе. 
Накрая още преди да станат така мечтаните макарони, Ками заспа подпряна на едната маса, Марти продължаваше да спи неадекватен в колата.. леле паника. 

След като се настанихме, установих, че нямаме столове.. къде ще седим?.. но бързо намерих решение, като извадих столчетата им от колата. Сложих Камелия в нейното като заспа и се заех с дооправянето на макароните и тежката задача да събудя Марти. 



След още малко притеснения, успях да го събудя , ама пък тогава дребното се събуди с рев.. пищи та се къса, комари ме гонят, аз дюшек надувам, помпам, той не се надува, Марти дреме държейки помпата и пак си дуднях на ум, какво подяволите правя. Натъпках полuнадутият дюшек в палатката, постлах всички одеала и меки неща които имах и се скрихме в палатката. Далече от гадните комари и жужащите буболечки. Почувствах се като във Пришелеца ...вие си жужете.. ние сме се скрили. Един от приятелите ми се опита да ме успокои, "Станете приятели с жужащите, представете си че те там си живеят, вие сте им на гости и трябва да живеете заедно няколко дни". Да бе да.. как да станеш приятел с чудовища...
Когато Ками се успокои, аз излезнах смело от палатката, готова да се боря с комарите и бръмбарите и всички чакали дебнещи отвън. Докато прибера и подредя продуктите, осъзнах че е започнало да се свечерява. Скрих се бързо в палатката. Децата спяха, а аз използвах телефона си и няколко приятели онлайн за да се успокоя и разсея. След малко умората надделя и реших да се опитам да заспя докато е светло, че после по тъмно е спорно дали ще спя или ще подскчам при всеки шум. 
И ето го, новият ден дойде. Ура, светло е, оцеляхме. И да.. не сме наакани  :)) Гадните жужащи бубулечки са още навън, дори едно птиче се беше мушнало в палатката. След като видях че децата ми са добре, здрави, щастливи, забавляващи се от цялата обстановка, най-сетне дойде дзена.. Онзи дзен от по горе.. очакваният и хубавият. Вече не ми пречеха нито комарите, нито твърдото легло, нито това че всичко чака мен .. аз вече бях добре :) бях спокойна и щастлива на това приказно място. Вече можех да се отпусна и насладя на това ново предизвикателство. 



Отивайки на плажа и получавайки достъп до интернет, видях че Боян Дочев в споделил моята публикация и ми стана едно хубаво на душата. 

Къпахме се във външна баня, един дежури да гони мухите, друг чака топлата вода, трети пищи, какво по-забавно от това :))) След този душ Марти веднага попита, мамоо, кога ще си ходим? Глезльо. 

Вечерта дойде и малко допълнителна компания. Имахме вече месо, огън, музика, близки хора, импровизирана торта в 00.00 часа, по-малко комари и много усмивки.



Следващият ден премина в приемане на кое от кое по-хубави пожелания, неспирно щастие, много емоции, усмивки. И ето го, онова най-хубавото, най-сетне бях себе си, правех това което искам и точно така както исках. Чувството беше неописуемо. И лека полека всичко започна да се нарежда на мястото си. Колата се оправи,  децата бяха добре, забавляваха се максимално и това още повече ме радваше. 


Снимка още сънени с първите подаръци и големите усмивки.
Денят мина бързо и динамично. намерихме си красиво заливче и разбирасе нащракахме малко снимки. Вечерта пак имаше вкусна вечеря и приказки до късно. Имах си дори неочакван гост. Един бърз и сладък таралеж. Не успяхме да се запознаем.. и подарък не ми донесе.. 

 На следващият ден вече реших че е време да се прибираме. На децата започна да им става скучно и не исках да обърна от положителни впечатленията, към отрицателни. Началото беше дадено, в друг момент щяхме да продължим нашето приключение. На връщане, по препоръка на стар пътешественик, минахме през Резово. Мястото беше красиво и впечатляващо. Откриваше се невероятна гледка.  Имаше набелязани още няколко места, но беше прекалено горещо за да бъдат посетени. Има време за всичко!
На връщане направихме бърза среща със стар и щур приятел в Созопол. Естествено, трябваше да запечатаме част от емоциите в нас. 



Най-често чуваната реплика беше "Мамо, гладен съм" Поръчахме 3 порции храна и след като всичко беше унищожено до последната хапка, Марти въздъхна облекчено " Ох, поне няма да се налага да мием съдовете" и след малко стреснато се попита "или ще трябва" хахаха, а той дори не е мил съдове. 

Равносметката след това преживяване е:

Щастлива съм! Спокойна съм, вдъхновена съм. Обичам себе си и живота си. Обичам децата си. Мога да видя света и да се радвам на всичко което имам и съм. Най-после имах мечтаният рожден ден, харесва ми да съм на 33. Вече дори и годините нямат значение. Може да не ги броя. Не е важно на колко години си, а как се чувстваш! Хареса ми приключението с деца на палатка, ще бъде повторено със сигурност. 

Прибрах си нови деца, различни, по-весели и по-щастливи. Прибрах се спокойна и щастлива. Готова за още живот и предизвикателства.  А какво по-хубаво от това!

До скоро приятели!

Веси